Днешният текст пиша по лични преживелици. Скоро разлиствах тефтера на детето ни, сетих се за няколко комични ситуации и реших да ги споделя. „Тефтерът на детето“ ще рече там, където записвам как се е развивал, как е говорил, какви ги е вършил от раждането си.
Синът ни проговори сравнително рано. За да е ясно – за мен като логопед „проговаряне“ означава детето да назовава с една и съща „дума“ (без значение как звучи тя) един предмет или едно действие.
И така на година и три-четири месеца той имаше много богат речник, но нито една дума не съвпадаше с тези от българския правоговорен речник. С професионално изкривения ми слух, нямах проблеми да го разбирам и да водим разговори и преговори. И дълго време смятах, че и най-близкото обкръжение също няма затруднение.
Малко примери
Миню – музика
Мамо, миню миииню миииню.- Мамо, пуснах музика
Бъри – мече
Бъри ай ан – Дай ми мечето
И така …
Месеци наред детето разказва на всички какво къде се е случило, аз и баща му превеждаме, когато се налага, речникът му бурно се развива и трупа нови чудати думи. Един ден тримата обядваме, синът ни нарежда неговите мисли, а мъжът ми се обръща към мен:
– Скъпа, кога ще проговори детето?
Аз се препарирах. След няколко секунди се съвзех :
– А, той сега какво прави? Не говори ли?
Мъжът ми:
– Ами, не, говори, ама … така че да го разбират повече хора.
Разбрах какво се случва и му разказах кога се очаква да се доближи до правоговорния речник.
Случи се пак обаче. За отдавна проговорило дете, роднините му ме питат „а, кога ще проговори?“ и се оказа, че за понятията „говор“, „проговаряне“, „език“ всеки човек си има собствена концепция.
Ще попитате „какво толкова“?
Същината на разискваната тема се крие в следното:
Ако смятаме едно дете за говорещо, ние – възрастните започваме да общуваме активно с него, да му разказваме, да му показваме и знаем, че то ни разбира. Ако знаем, че „то не говори“, автоматично значи, че „и не ни разбира“ и общуването ни остава като с бебе – закачаме го, глезим го, пляскаме му за браво.
Всички възрастни сме устроени така. Оттам идват възклицанията: „Ооо, ама тя е пораснала вече, я, какво голямо момиче!“; „Ама вече с него може да се говори, всичко разбира“; „Гледай, голям човек!“ и други подобни.
Вместо край
Първата дума, която детето ви използва, за да назове едно-единствено нещо, дава началото на проговарянето. И в този момент вие – родителите трябва да се отнесете с уважение към неговата „пълнозначна дума“, независимо колко е смешна и дали е само сричка или звук. (още от речника на сина ми, който проговори с последните срички на думите: – стол -/оу/; вуйчо- /уу/; дядо, деди- /иии/). И в този момент да „вдигнете“ нивото на комуникация. В началото може и да ви се струва нелепо, но това е най-добрият път за развитие на говора.
Важно е, с течение на времето да отчитате, че речникът на детето се разширява и първоначалните „кодови “ думи да се променят и да се доближават до „нашите“.
Този материал ни беше любезно предоставен от:
Анна Влаева – Логопед, личностен консултант
Тел: 0885 396946
Повече за автора ТУК
