П7: 7. Вие сте майка на две деца, винаги ли ги разбирате? Те разбират ли ви?
Мадлен Алгафари: – Винаги се опитвам да ги разбирам. Това дори е малко професионална деформация на всички терапевти – да се опитват да разбират всекиго. Децата невинаги разбират родителите и това е нормално, защото им липсва собствен опит, но родителят трябва да намери начин да обясни и направи разбираемо това, което иска да стигне до детето му по начин, адекватен на възрастта му.
Важното е да има приемане. Приемане не означава в сто процента от случаите харесване. Да приемем другия с неговите особености, които невинаги одобряваме напълно (стига да не става дума за крайности).
П7: 8. Споделете, моля, вашият най-успешен модел за комуникация с тях – когато са били на възраст 0-7 и сега като по-големи?
Мадлен Алгафари: – Прозначността. Говори се за всичко. Изразяват се емоции, не се стискат. Признават се грешки (от страна на всички). Изслушване. Внимание. Четяхме всяка вечер почти до тръгването им на училище. Имахме един огромен плюшен снежен човек, върху който им подсказвах, когато са гневни да си изкарват яда, а не да го преглъщат.
Много говорех. Ходехме заедно в съботите и неделите в парка, на пързалки, зоологическа, с други семейства с деца на екскурзии. Всъщност – нищо изключително. Спомням си с угризения, че пътувах за изпити и уъркшопи по седмица до Швейцария и отсъствах. Помагаха ми бабите, една вълшебна жена, която се грижеше като за свои деца – баба Лили. Но избрах да не спирам да уча. Все пак ставаше дума за общо две седмици в годината, в които отсъствах.
П7: 9. Бихте ли ги препоръчали на другите родители и те са строго индивидуални?
Мадлен Алгафари: – Да препоръчвам ги, защото виждам какво доверие имаме с децата ни и днес. Не мисля, че има нещо по-важно от това. Конфликтите не са липсвали, разбира се, но когато има пълно доверие, те са градивни!
П7: 10. Какви са успешните възпитателни методи, които вие като майка бихте препоръчали и пердахът между тях ли е, изобщо физическото наказание има ли място в днешно време в отношенията родители-деца?
Мадлен Алгафари: – Щеше ми се даже да не се задава такъв въпрос в 21 век, но само преди няколко години имаше статистика, че 68% от българските родители са прибягвали до подобни възпитателни мерки. Помня добре цифрата, защото я чух по новините. За съжаление не помня на коя социологическа агенция бяха проучванията. Ще кажа само това: силният родител никога не подхожда силово. Ако някой посяга, означава, че единственото, с което превъзхожда явно детето си е физическа сила, заради телесните размери и години .
П7: 11. Днешните деца са презадоволени, често дори казваме, че отглеждаме съвършеното потребителско поколение – така ли е? Как и можем ли да противодействаме на това?
Мадлен Алгафари: – Можем, но правим ли го? Колко родители искат от детето си да дава, а не само да получава? Разбира се, да дава съответни на възрастта си неща – да избърше прах, да подава предмети, да подреди стаята си…
Хиперконсумацията е бичът на 21 век. Така е, защото от петте основни потребности на човека: от принадлежност, от утвърждаване, сензорна, сексуална и хранителна само последната позволява опосредствано задоволяване с неодушевени неща. За да сме принадлежащи, ни трябват живи близки, за да сме утвърдени – също. Сензорно и сексуално също не можем да сме пълноценно задоволени без партньор.
Само хранителната потребност предлага възможността да ядем салама, без да познаваме месаря или да четем книгата, без да познаваме лично писателя (защото става дума и за храната за душата, а не само за тялото). Когато обаче моделите на общуване куцат, живите хора изглеждат трудно повлияеми, за да получим същинските удоволствия от тях.
Тогава ги заместваме с неодушевени източници на удоволствие. Затова хиперконсумацията е нездрав феномен. Опитваме се да се залъжем, че можем без живите „Ти-та” в живота и на тяхното място да сложим телефони, предмети, обувки, алкохол или дори дипломи.
П7: 12. Емоционалните травми от детството бележат целия живот на човек, кои са най-опасните. Често децата не споделят и старателно се опитват да им обръщат гръб, но те все пак остават някъде там – в съзнанието. Доколко могат да повлияят поведението във зряла възраст и опасни ли са последствията. В какво най-често се изразяват?
Мадлен Алгафари: – Изразяват се в симптоми – психични или физични. Отговорът на този въпрос обаче е поне от 100 страници, ако искам да е изчерпателен. Неслучайно уебинарите и видеоуроците са посветени на това. Травмите формират характера ни. Така предопределят целия ни живот.
Не е правилно да се каже: децата се опитват старателно да не обръщат внимание на травмите. Проблемът е, че ние всички изграждаме несъзнавано характеровите си защити. Самият тип характер е вид защита от съответната травма. След това мислим през „цедката-матрица” на този тип характер, но не знаем, че е така. Ако бяхме осъзнати, щахме всички да тръгнем на терапия и веднага да спрем да грешим с децата си. Когато някой тръгне на терапия, научава с изненада, че е имал грешни гледни точки, но досега се е мислел за напълно прав.
Все пак се опитах преди няколко години да опиша в хумористичен вариант основните грешки, които допускаме, в книгата си „Как да се разболяваме качествено”.
