Силният родител никога не подхожда силово (интервю с Мадлен Алгафари)
Мадлен Алгафари е психолог, писател, психотелесен психотерапевт с 20-годишен опит. Член на борда на директорите на “Институт за психотелесна психотерапия”, на Българско Неорайхианско психотерапевтично дружество, Българска Асоциация по психотерапия, Съюз на Учените в България, Европейска Асоциация по психотелесна психотерапия.Преди всичко обаче тя е жена и майка, и освен като специалист, отговори на нашите въпроси и като успял родител.
П7: 1. Какво дете беше Мадлен в първите си седем години?
Мадлен Алгафари: – Злоядо, криех кюфтетата под килима в детската градина и все си дояждах в кухнята. Не обичах да ходя на градина. Но когато имахме представления или рецитали, обожавах, защото в това бях добра. Иначе бях много слабичка и малко ме плашеха другите по-диви деца. Имах си съседска приятелка на моята възраст. Живеехме във Враца, в една таванска стая с майка ми и баща ми. Приятелката ми Боряна и родителите й – в съседната таванска стая. Имахме обща тоалетна на етажа. Спомням си, че се качвахме на един гардероб, за да хвърляме домати през капандурата и да целим колите на улицата.
От тримесечна до третата ми година бях при баба и дядо на село. Помня как чаках мама и тати всеки петък, криех се в един чимшир и всеки пък ги плашех, а те всеки пък се изненадваха. После ми беше тъжно, че си тръгват, докато не се разсеех с нещо по двора. Щастливо дете бях, когато бях при баба и дядо с животните на двора. Много дължа на този контакт с градината и селския начин на живот.
В града пък си спомням как гледах „На всеки километър” и бях влюбена в Стефан Данаилов, как ходех с мама на някакви събрания и тя ми рисуваше по тефтерите картинки, за да ме разсейва, как ми измисляше авторски приказки. Майка ми има невероятно въображение. Измисляше такива после и за моите деца. Баща ми беше източник на правилата. От малка имах респект към него. Но го помня как пееха със съседа и колко беше весело вечер, когато ядяхме в нашата или в тяхната таванска стая заедно.
П7: 2. Каква е ролята на родителите ви за вашите избори в живота – френска гимназия, стенография и машинопис, психология, не стига това, а и режисура в НАТФИЗ – това богатство от разнообразни възможности говори, че сте имали свободата да избирате сама, така ли е?
Мадлен Алгафари: – Да, сама избирах. Ходех на рисуване, после на хор, после в театрална трупа. Сама избрах френската, защото съседът чичо Митко, (г-н Койнов по-късно – един от любимите ми учители в гимназията), водеше в езиковата школа уроците по френски и аз във втори клас тръгнах на френски. Но може и още с избора на името ми майка ми да е насочила съдбата ми. Стенографията и машинописът пък бяха единствената възможност за УПК, която ми харесваше.
Последната година в гимназията усвоявахме професия. Тази, честно казано ми се стори най-интелигентната. После станах републикански шампион за средношколци, а и досега ми върши работа стенографирането, както и десетопръстната система за писане на клавиатура. Кандидатствах и във ВИТИЗ, но избрах „питомното” пред „дивото” – психологията в Софийски Университет, защото с театър и куклен театър продължих да се занимавам самодейно, докато не взех и втората специалност „режисура за драматичен и куклен театър”, когато се откри съвместен факултет между Софийски Университет и ВИТИЗ „Крастьо Сарафов”.
Сама съм правила изборите си. Точно на осемнадесетия ми рожден ден, няма да забравя, баща ми влезе сутринта в стаята и каза: „Оттук нататък правиш, каквото ти решиш, но, ако имаш нужда, можеш да питаш!”
П7: 3. И все пак, имаше ли родителски натиск за нещо – балет, пиано, цигулка и кога то беше най-явно – в по-ранното или по-късното ви детство.
Мадлен Алгафари: – Не, не са ме насилвали за нищо. Но имаха очаквания да съм отличничка. Просто се държаха така, все едно не може да е иначe – като че ли е най-естественото нещо. Имах вечерен час обаче. Другите отиваха на купон, а аз се прибирах. Но не е налаган силово никога. Баща ми излъчваше много доминантна енергия и аз козирувах от поглед, сестра ми – също. Дори не повишаваше тон. Когато имахме представления обаче, се прибирах дори и в 11-12 вечерта, но бях вече в последните класове на гимназията.
Днес съм много благодарна за взискателността на родителите ми. Служа си с четири езика свободно, а и прочетените книжки разбирам колко са били важни.
П7: 4. Кое е онова нещо, което превръща първите седем години от живота на всеки човек в емблематичен период? И кое оставя най-траен отпечатък от тези години в живота на детето и изобщо през целия съзнателен живот на човек?
Мадлен Алгафари: – Всичко е важно. Как е протекла бременноста, желано ли е детето, какви травми във всяка една от фазите в първите седем е изживяло, колко осъзнати са били родителите му. Много хора като чуят травми, мислят, че става дума за физически наранявания или за умишлен тормоз. А, всъщност, става дума за напълно незлонамерени грешни подходи на родителите. Затова е огромна отговорност да си родител. Важно е да подчертаем още веднъж обаче, че повечето родителски грешки се допускат от незнание, а не от злонамереност. Много родители не търсят промяна на подхода си, защото изобщо не си дават сметка, че в някои отношения може да е грешен. Затова мъдрият човек трябда да може да се подлага на съмнение, да „сверява часовника си”.
П7: 5. Възможно ли е да възпитаваме и отглеждаме успешни млади хора днес, в условията на преинформираност, високи нива на стрес и информационни технологии, които често са отвъд границите на въображението ни?
Мадлен Алгафари: – Възможно е. Ако родителите са пораснали. Ако знаят, че да обичаш безусловно е първото условие (не да харесваш безусловно!). Ако, въпреки развитието на техниката, не пренебрегват докосването, живеенето през тялото. Липсата на физически контакт генерира тревожност и депресивност. Ако дават адекватен пример, защото от показаното (а не само казаното!) вкъщи най-много учим всички.
П7: 6. Кои са най-често допусканите грешки от родителите във възпитанието на децата през първите седем години?
Мадлен Алгафари: – Да не си дават сметка колко е отговорно да си родител, да не правят разлика между обичане и уважение, между обичане и одобрение, да не подлагат себе си на съмнение и да не се интересуват и търсят истините.
Това са обобщените грешни тенденции, а конкретните грешки, които формират после видовете характери са: да са отхвърлящи в периода на бременността и първите 3 месеца от живота на детето, да изоставят детето да плаче, докато то навлезе в Азовата фаза с проговарянето и прохождането, да унижават и потискат правото му на автономия, когато пък влезе в тази фаза на себеутвърждаване, да предават доверието му или пък да глезят и да го натоварят с прекалени очаквания, да са несправедливи и да забраняват нормалните за всяка от фазите удоволствия. Това са само малка част от възможните грешки.
215,843 преглеждания