Не мога да ги разбера децата. Оня ден една братовчедка на любимата идва на гости. Води и около пет годишната си рожба Кристина Агилера Челси Димова Памукчиева (последният да затвори вратата и да направи кафе).
Уж внезапно жените решиха да посетят комшийката от четвъртия. Бодро обявих, че отивам да пия в „Еврофутбола“. Но не… трябвало да гледам детето, защото и годеницата ми си имала личен живот.
Докато се усетя и вече седях на дивана с малкото нещо. Наблюдаваме се. Кестеняво, хърбаво, с един бус тъмно сини очи. „Обичаш ли, Каче (така й викам съкратено), филми за Втората световна.“ Мълчи. „Чакай да ти пусна новините да чуеш.“
Проговори – искала сладолед. Колко досадно. Отде да го взема това. Представяте ли си как влизам в магазина, подпирам на тезгяха свирепата си външност и питам за сладолед. Ще ми отиде имиджа пред продавачките – мъж сладолед яде, тигър банан си бели.
Дадох й едно кубче лед да ближе. Почна да хленчи. Уффф. Какво да я правя?! Взимам това насекомо – ще го връщам. Слизаме при момичетата – сипали си джин и весело си бърборят. Веднага съм обявен за егоист и унищожител на женско щастие.
Връщаме се – влача я по коридора като прахосмукачка. Наливам си бира и режа суджук. Малката ме зяпа небрежно – сополи имала, изсекнах я; жадна била, напоих я; дъвка имала в косата, махнах я; студено й било, тениска й облякох; топло й станало, съблякох я.
Пуснах мач, минавайки на ракия. През първото полувреме й отправих следните забележки: не дъвчи ухото на котката, не изяждай дистанционното на климатика (7 пъти), махни се от телевизора (15 пъти), не пипай това (20 неща), спри да крещиш (много пъти).
Акало й се. Казах, че не ме вълнува. Почна да вие. Мамка му – аз да не съм изаквач. Търкаля се по земята. Няма как – ще се сере. Бесен я хващам за дебелата коса и я водя в клозета. Чакам отвън, мислейки за миньорска работа в Аляска. Нещото лопа. Леко открехвам вратата: „К’во искаш, ма“, а то отвръща: „Някой трябва да ме избърше.“
На ръба на лудостта съм. Влизам… Исусе, каква смрад – това дете да не са го хранили с развалени миди. Повръща ми се, но върша неблагодарната дейност. „Трябва да ме измиеш, тъпчо.“ Искам да се разплача под леглото, но вместо това отивам до кухнята.
Слагам си торбичка на главата (да не ми се вмирише косата), нахлузвам готварските ръкавици, взимам гъбката за чинии, изцеждам отгоре цялото веро, а после мия. Подсушавам съществото, пушейки най-сладката цигара в живота си.
През второто полувреме направих следните забележки на храносмилателното чудовище: не си пъхай суджук в ушите, не бягай (50 пъти), пепелникът не е шапка, не пипай екрана (80 пъти), не викай като душевноболна.
Не може така – всеки момент щях да рухна. Викам и: „Каче, бич божий, футбол играеш ли?” Гледа ме заинтригувана. Имам една стара тенис топка. Разясних правилата, направих врати и подчертах, че топката никога не се пипа с ръка, защото това е педалско.
Оказа се много талантлива, но победих – 15 на 14 с дузпа накрая (какво съм виновен, че съдията не видя добре ситуацията, сиреч аз). Сетне играхме карате, целихме случайни граждани с картоф от терасата, гаврихме се с котката Ивелина, като й дадохме да яде парченца люта чушка, скрити в кайма. Голям смях падна.
Уморени сме заспали на дивана…
Любимата ме събужда с целувка – бил съм прекрасен човек. Качето си тръгва със сълзи, силно ме прегръща. Безбожно врещи пред асансьора, но интересно това не ме дразни.
Нора гледа лъстиво. Развъждаме се в спалнята. Доволно тютюнопуша… Телефонът й звъни, а от разговорът лицето й бавно се променя. „Кольо, ти споменавал ли си пред Кристина думата „педалско“, защото сега детето казва така на всичко.“
Бързо си обух гащите – идваше тайфун. Отричайки, отстъпвах към входната врата. Бурята идваше … тази вечер спах в комшиите.
Автор: Никола Крумов
