Гарите… Странно място са гарите. Най-оживеното и в същото време най-самотното място. Тук има хора всякакви. Забързани, уморени, весели, отегчени, зли, добри, шумни, ядосани, безлични. Гарите са като кръстопът на съдби, надежди, любови.
И в този момент се събуждам. Лежа с отворени очи, а усещането, че съм слязла на някаква гара още не ме напуска.
Докато отпивам новата утрин с кафето, си поръчвам дъжд след вчерашния задух. Поръчвам си и картина с три цвята синьо.
Преди да потъна в деня, мислите ми се стичат към хладината на сънените чаршафи. Опитват се да върнат топлината от милувките на нощта. Приплъзва се мирис на окосена трева, по която дори чувам стъпките на боси нозе.
Трябва да изляза и да потъна в деня! А минутките изтичат между пръстите ми като песъчинки на стар, забравен пясъчен часовник в прашасалата витрина на живота ми. Изглежда ще трябва да измия стъклото, за да видя трите цвята синьо. Ще изтрия излишъците и недомлъвките, ще почистя черните мисли и сивите мълчания, за да мога да видя безвремието.
Трябва да потъна в деня, за да прилаская тъжните приятели. За да погаля моето бездомно куче, което всяка сутрин ме чака и ме обича безрезервно, дори когато не му нося храна. Да се усмихна на разплаканите фъстъчета, които не искат да ходят на детска градина.
Трябва да… Ах, това безвремие!..
Дали ще ми стигне да направя хиляди неща.
И тогава ми хрумна, че днес е последния работен ден и тази вечер ще се кача на някой влак.
След работа отидох на гарата и си купих билет. Още щом се качих си спомних, че в предишните си не много на брой пътувания с влак неизменно попадах на разговорливи бабички, старци, които помнят в подробности последните петдесет-шестдесет години, шумни тинейджъри или ревящи деца. Но този път беше различно. Още като влязох в купето, видях чернокос, красив мъж до прозореца.
Първо погледнах билета си, с мисълта, че явно съм сбъркала мястото. Не, не бях!
– София – Варна, нали? – запитах, все още невярвайки.
Мъжът кимна благосклонно, както ми се стори и се усмихна. Нямаше грешка, това беше нощният влак към морето. Бяхме сами в купето, влакът – полупразен. Мъжът извади пакет цигари и ми предложи. После ми поднесе огънче и двамата запушихме. Знаех, че трябва да кажа нещо, да завържа разговор, но естествено всяко начало ми се струваше банално и предварително обречено на неуспех. Винаги съм пътувала, забила поглед в някоя книга, за да не бъда въвлечена в разговор. Затова първото ми изречение изненада и мен самата.
– Това е доста стара линия – сметнах погледа му за насърчителен и реших да продължа.
– Обичам да пътувам с влак. Да седя до прозореца, да гледам бягащия пейзаж и да си мисля за мои работи. Това са моите пътувания към себе си…
И започнах да разказвам. Споделях съкровени неща, мили спомени, преглътнати болки и обиди. Разказах, че си имам девиз – „Имам, защото не давам“. В повечето случаи хората си мислят, че съм малко странна. А всъщност, когато го измислих се бях присетила за онази мисъл на Кант: „Богатството не е в това, което имаме, а в това, без което не можем“. Разказах му, че съм неразбрана романтичка с препълнена чанта. Да, наистина, в чантата ми винаги има пакетче суха храна за моите бездомни приятели. Е, имам разбира се и други приятели. Вярно, не са много, шепа хора, но им се радвам като малко дете пред витрина с играчки.
Разказах му, че имам толкова много неща, но съм много стисната. Нищо от тях не искам да дам.
Че как да дам усмивките и нежността на любимите ми хора. Не, те са само за мен! А любовта си, дето толкова я пазя, нея как да дам?
Разказвам му, че съм много прибрана. Че по пътя за в къщи събирам хорски грижи, малко разпилени проблеми, болежки и сълзи, рецепти за манджи и за подмладяване, които никога не чета.
Разказвам му, че си имам и голяма торба. С дълги дръжки, дето се носи през рамо. В нея пъхам сивото ежедневие. Няма как, не мога да го оставя и го мъкна със себе си. Тежичка е, но и аз доста заякнах. Е, гледам да не я препълвам много, че ако се скъса…
Разказвам му, че общо взето хората ме харесват. Все ме канят на гости и че веднага ме слагат на най-удобния стол. Ама не удобен за седене, а удобен за слушане… А пък аз съм добър слушател… На кой кученцето се разболяло, на кой му откраднали парите, кой не се разбира с децата…
Разказвам му, че съм богата и на разни дарби. Мога да рисувам. И когато срещна някое чуждо ежедневие, все гледам да го пооцветя малко, вместо и него да слагам в торбата.
Мога и да шия. Пришивам мечти, кърпя любови, умея и да забридам дупки от предателства. В това съм много добра.
Разказах му, че скоро прочиствах торбата и че намерих стария списък с мечтите. Поизгладила съм избелялото листче и сега пак го нося. А там пише, че искам да пътувам много.
Разказвах, разказвах…
По някое време влезе кондукторът и прекъсна за малко историята ми. След като излезе, попитах мъжа дали не му досаждам. Той само поклати глава и сякаш ме подкани да продължа. През ума ми мина светкавична мисъл, че можех да кажа всичко пред този човек, без дори да го познавам. Боже, колко е лесно да говориш пред непознат, в полутъмното купе, сред монотонния шум на колелата.
Нито веднъж не ме прекъсна. Вперил очи в мен, сякаш дума да не изтърве.
Понякога се усмихваше, друг път кимаше или повдигаше очаквателно вежди.
Така цяла нощ пътувах към себе си, докато влакът не наближи крайната гара. Пътниците се размърдаха да слизат, а мъжът продължаваше да ме гледа. Приех погледа му като комплимент, че не съм била скучен спътник.
После стана, свали багажа си, протегна ръка към мен и каза:
– My name is Harvey. I don’t know your language but it was a great story.
*** *** ***
Автор: Весела Атанасова Илиева, учител в 107 ОУ, София
