Раждането на три деца промени много неща в живота ми, но най-неочакваното от тях беше повишената като количество (с непознати) и променената като качество (с близки хора) комуникация.
Ето няколко от най-странните реплики, които съм чувала по мой/наш адрес:
„Е, защо бе, моето момиче?!“ Това всъщност е най-искреният и спонтанен въпрос от всички, зададен от една баба на площадката, докато люлеех 2-годишната си дъщеря, пазейки старателно 5-месечния си корем, а синът ми тичаше и крещеше наоколо. Жената така ме съжаляваше, че неосъзнато се опитах да си глътна корема, мърморейки утешително и виновно: „Емиии, така се случи, ама нищо, нищо, ще мине…“.
„И сега какво ще правите?“ Това ме попитаха 70% от приятелите ми, когато разбраха, че очаквам трето дете, и си припомних, че абортът все още е един от най-разпространените методи за контрацепция. За щастие, в нашия случай бебето беше много искано и ние съвсем искрено отговаряхме: „Ще го разглезим като останалите“.
„Пък на един приятел на братовчед му жена му знаеш ли как си ги гледа и трите – съвсем сама! А ти защо не можеш?“ Казано по повод факта, че след раждането на третото ни дете, освен че имах детегледачка да ми помага, активно използвах и мъжа си да повива бебето, да къпе големите и т.н.
Аз наистина вярвам, че тази жена съществува. И наистина ми се иска да вярвам, че се справя с лекота и песен на уста и го прави по собствен избор, а не защото ѝ се е наложило. Ако е така – моето възхищение и поздравления. Но аз не мога. Това е изпитание за тялото, психиката и нервите ми, което предпочитам, стига да имам възможността, да си спестя. Не съм героиня. Предпочитам да съм сравнително наспана майка, която да споделя радостта (и не само) от многодетието си със съпруга си, родителите си и гледачката.
„Не мога да разбера каква толкова е разликата между две и три деца? Какво му е по-трудното?“
Дори да подходим чисто математически към въпроса, отговорът е точно ЕДНО ДЕТЕ. Едно човешко същество – една цяла вселена, както е казал поетът, без да спомене купчината мръсни дрехи, която я придружава. Ще се опитам да го обясня – това е един човек с неговите нужди (до 2 години всепоглъщащи и неотменими), настроения, желания. Това е още една топка за жонглиране, която почти никога не съвпада по размер, тежест и посока на движение с другите топки. Това е още една ГОЛЯМА любов, придружена от множество колики, порастващи зъбчета и сополи. Ни повече, ни по-малко.
„Не мога да повярвам, че живеете по график. Защо не сте по-спонтанни?“
Спонтанни ли каза? СПОНТАННИ?! Ушите ми заглъхнаха, обля ме студена пот и сякаш чух „хаос“, а не „спонтанност“. Самата мисъл три деца да стават, когато си искат, да ядат, когато и каквото пожелаят, и да заспиват в избрано от тях време извънредно ме стресира. Дори сега, опитвайки се да спазваме някакъв график, докато нахраня третото за закуска, първото вече иска да обядва. Всяко спонтанно решение като например „Какво ще кажете да се качим на колите и да отидем еди-къде си за уикенда“ е свързано с такова прогнозиране на необходимите дрехи, храна за из път, лекарства и т.н., че понякога просто предпочитам да си останем вкъщи. А това, че вие сте отишли до морето за 2-3 дена само двамата, може да означава, че сте по-спонтанни от нас, а може и да се дължи на факта, че просто е имало на кого да оставите децата.
„Какво все се оправдавате с тези три деца?“
Не мога да отрека, че е изкушаващо: „Знам, че е разхвърляно, но с тия три деца…“; „Вярно, че още не съм свалила излишните килограми, но с тия три деца…“. Най-накрая имам валидна и солидна причина за доста от недостатъците си като домакиня и майка 🙂
Но сега сериозно. Когато споменаваме децата си като обяснение за дадено действие или бездействие, ние всъщност не се оправдаваме, защото да имаш деца, не е вина, а благословия. По-вероятно просто се опитваме да обясним защо не можем да се включваме с такава лекота в плановете на познати и приятели, както и защо не ходим на всички интересни и вълнуващи места, на които те ходят. Чудесно е, че синът ви спи до 10.00 ч и по този начин можете да постоите до късно на заведение и заедно да си отспите на другата сутрин. Моят син също си поспива, но виж, дъщеря ми става в 6.00 ч. А бебето, като цяло, избягва да спи през нощта.
И като последни, но не и по важност, ще спомена класическия:
„Всичките ли са ваши?“,
както и моментално скъсяващия дистанцията:
„И всичките от една майка/от един баща ли са?“.
И макар че не мога да отрека, че гореизброените реплики са ми донесли немалко вълнение и емоции, с удоволствие бих отговаряла и на следния въпрос:
„Искате ли да оставите децата при нас и да отидете на кино?“
Предварително благодаря!
Статията е предоставена от издателство „Клевър Бук“
Автор: Мая Бобева-Атанасова
