Моята принцеса е мъжко момиче
Когато бях малка имах точно две кукли. Едната наследих от по-голямата ми сестра, а другата, мама в прилив на нежност, ми купи в края на седми клас. Не разбрах защо точно тогава. Сигурно я е налегнала тъга, осъзнавайки колко съм пораснала и колко скоро ще отлетя.
Аз пък обичах да играя на фунийки, да прескачам оградите на китните дворчета в стария квартал и да тичам през локвите с момчетата. Не минаваше ден, без да се прибера със съдрани гащи или разкървавено коляно.
Харесваше ми. Не съм мислила защо ми харесва повече с момчетата. Със сигурност с тях беше по-интересно. Благодарна съм на родителите ми, че не хукнаха да ме консултират с психотерапевти и други шемети, които дълбокомислено да анализират поведението ми. Дори си мисля, че тате определено се радваше на моите момчешки игри, ако съдя по удоволствието, с което ми правеше най-яките тръби за фунийки. Мразех обаче, когато момчетата слагаха карфички на върха им и садистично се наслаждаваха да ги забиват по босите крака на момичетата.
От малка изпитвах откровено неудобство да ме обличат в рокли, да ми курдисват колосани панделки в дългите гарваново-черни коси и да ме обуват в лачени обувки. Достатъчно ми беше да съм просто „едно от момчетата“ на квартала. Мама не беше щастлива от това, но както казах, татко тайно се наслаждаваше на тая работа, очевидно измъчен, че някой го беше уредил за втори път с щерка.
През тийнейджърските години момичетата определено не ме харесваха, но пък футбола и волейбола с момчета в училищния двор след часовете бяха неотменима част от времето, прекарано навън. Това беше и периодът, в който изградих най-истинските си приятелства, тези с момчетата. И които устояха на времето, не се пропукаха от женска ревност, нито от кокоши интриги.
С дъщеря ми сме родени на една дата и ако някой ми беше казал, че ще сме като две капки вода, сигурно нямаше да му повярвам. Защото съм убедена, че всеки идва на този свят със собствената си мисия и търси начин да я изпълни сам.
Преди да се роди всички твърдяха, че ще имам момченце. Всеобща радост обзе родата. А аз, честно да си кажа, никак не споделях тоя овчи ентусиазъм. Първо, защото до 5-я месец повръщах като съдрана щом отворех очи и възторзите определено бягаха от мислите ми в неизвестна посока, и второ, защото някак не можех да си представя да живея само с мъже под един покрив. Тайничко разглеждах бебешки списания и книжки, измислях момичешки имена и се надявах, че видеозонът има психични отклонения.
Когато акушерката изненадано извика: „Я, момиче!“, сякаш откриваше нов континент някъде около Южния полюс, я изгледах стръвнишки. Така ме болеше всичко, тя шегички ще си прави! Знаете каква „забава“ е в родилната зала понякога, „на чужд гръб…“ всичко може, даже и неуместни шеги като тази.
Обаче не беше шега. Имах момиче. Някой, някъде ме беше чул, че искам приятелка!
Тя беше съвършена! С оловно-сивите си очи, с малките си съвършени ушички и тънки като клечици пръстчета, с едва забележими прозрачни нокътчета, като златни рибешки люспици, върху тях!
Когато я показах на баща й, той отбеляза с типичната си мъжка саркистичност: “Това бебе има поглед на канадски дървосекач!”
А? Какво? Я, тихо там! Това е дъщеря ми! Тя е родена, за да бъде принцеса!
И беше принцеса. За малко. До четвъртия си рожден ден – перфектна. Любимият й цвят – розов. И само за разкош – чат-пат небесно-синьо. Воланчета, полички, шапчици, всякакви буфанчета. М-м-мечта!
Един ден обаче си дадох сметка, че куклите й до една са разкостени. Ангелчето май си имаше рогца?
Разтревожена се обадих на една приятелка – дългогодишен педагог. Когато й казах, че си е транжирала Барбитата, тя се разсмя с глас и ме затапи накратко: „И аз бих направила същото, това не са кукли за харесване.“ Посъветва ме да пробваме с парцалена. С нея нещата имаха напредък – поне не я разглоби.
Но принцесата ми се беше променила. Не само, че заряза онова диабетно розово, ами непрекъснато се опитваше да се вдене в разни шорти и панталони. Започна да обръща повече внимание на колички, трансформъри и конструктори. Катереше се по мебелите вкъщи и по дърветата в парка като носато мече, а аз гълтах валериан с шепи и в ужаса си я виждах най-малко с шина на врата. В моментите, в които успявах да я напъхам в някое туту, тя пак намираше начин да влезе в неочаквана ръкопашна битка.
Често се сещах за думите на баща й, които каза на първата им среща. Понякога се чувствах предадена. И си исках момиченцето. Но после ми минаваше.
Тя всякак си беше дива и прелестна. Наслаждавах се да виждам как расте, забодена насред някой пясъчник, с щръкнали от главата й плитки и гледах как раздава правосъдие сред момчетата. И напук на всички роднински предположения, че покрай тях и техните играчки, ще порасне груба, невъздържана и коравосърдечна, тя се превърна в лебед, но под прикритие. И в панталони, естествено, но това са подробности!
Кога го осъзнах ли?
Когато след цялото си ранно детство, през което не беше проронила нито една сълза, в нощта след като почина дядо й заплака. И плака цяло денонощие, без да спре.
Толкова много сълзи няма как да се поберат в друго сърце, освен ако не е женско.
Да, общата ни рождена дата не беше случайност. Виждах себе си в нея. И още повече я обичах.
Тогава осъзнах и друго, че не бива да ограничаваме децата си в техния избор, независимо колко са малки, и не е добре да се опитваме да ги вкарваме в предварително установени схващания за „правилно“ и „неправилно“ на основата на техния пол.
Да, може на приятелките ни да им се стори странно, че момиченцето ни не иска Барби, а Костенурка Нинджа и вместо на балет ходи на айкидо, но родителите знаят най-добре от какво се нуждае детето им, особено ако са се научили да го следват и да се вслушват във всичко, което то ежедневно им казва и показва.
Когато имат свободата сами да избират, децата растат креативни, изобретателни и находчиви и животът не е тъмен лабиринт, който ги плаши и отблъсква, а място пълно с обич, доверие и безброй приключения.
Автор: Ани Тодорова
12,719 преглеждания
