Преди няколко десетилетия, някъде към края на четиридесетте години, в малко европейско градче, една млада учителка поставила на малките си ученици, следната задача:
– Мили деца, днес ще напишете кратко съчинение по един изключително важен въпрос! Темата е: „Какъв искам да стана като порасна?“. Първо много добре си помислете, коя професия ще изберете и след това ще опишете какво ви харесва най-много в нея и защо сте я избрали. Днес се радвате на безгрижното си детство, но то неусетно ще премине и този избор, сигурно ще се окаже решаващ и изключително важен за мнозина от вас. Сега имате на разположение цял час за размисъл и писане, а утре всеки ученик ще ми прочете какво е написал. – казала накрая учителката и ги оставила да пишат на спокойствие, а тя се захванала да проверява домашните им работи.
На следващия ден, децата с удоволствие започнали да четат своите съчинения, а някои от тях дори чакали с голямо нетърпение да дойде техният ред. Разбира се, че това били изявените отличници на класа. Малката Мери, която винаги изкарвала само шестици, искала да стане учителка. Тя с вълнение и с много сериозен тон, прочела, че ще бъде много умна и знаеща учителка, която дава знанията си на учениците и ги учи на всички важни неща, които трябва да научават децата за да са умни и добри. Джон, който също бил пълен отличник си мечтаел да стане лекар. Лекар, който поправя счупените тела на болните и тъжни хора и им помага отново да бъдат здрави и щастливи. Отличникът Хенри, решил да стане професор, който ще направи голям брой нови научни открития, които ще бъдат важни и много полезни за цялото човечество. Накрая дошъл редът и на малкия Филип, който вдигнал притеснено рамене и показал на учителката, празната си тетрадка.
– Защо? – тихо го попитала, загрижената учителка.
– Защото е глупав! – изпреварил го в отговора, самонадеяният Джон.
– Глупав е! Филип е глупав! – веднага се обадили още няколко от съучениците му, а малкият Филип се смутил още повече и изпуснал празната си тетрадка, която паднала върху пода на класната стая.
– Деца! Тихо! Не се подигравайте! Как не ви е срам? Това е нечовешко отношение и няма никакво значение, дали ще станете лекари или велики професори, ако не станете преди всичко добри хора, които се отнасят със състрадание, загриженост и уважение към своите ближни! – смъмрила ги младата учителка със сърдит тон, а после се навела и вдигнала тетрадката на засраменото момче. – Спокойно! Кажи ми, защо нищо не си написал? – попитала го с окуражаващ тон младата жена и нежно го погалила по русата му главичка.
– Защото искам няколко неща и не можах да реша, за кое от всичките да напиша. – отговорил смутеният Филип.
– Това е прекрасно! – поощрила го учителката. – Разкажи ми за тях.
– Искам да стана по-силен от злите и лошите хора. Ще бъда силен и умен за да помагам на слабите и добрите. Искам да свиря хубава музика, да рисувам интересни картини и още няколко други неща искам, но… – спрял малчуганът, притеснен от кикотенето на бъдещия професор, който се хилел зад гърба му, заедно със своя приятел, бъдещ хирург.
– Браво на Филип! – похвалила го учителката. – Сега напиши в тетрадката си, че ще станеш атлет с глава на мъдрец, с душа на поет, с ръце на художник и сърце на музикант. Това е чудесна комбинация от качества и умения, за която милиони хора си мечтаят. Пиши! – добавила накрая добрата учителка и погледнала строго към Хенри и Джон.
Минали години и повечето от децата станали точно такива, каквито написали, че ще станат. Мери станала детска учителка, по-късно била и директор на три училища, а в момента е пенсионерка, която всеки ден се тъпче с разни успокоителни и сънотворни лекарства. Надменният Джон станал хирург и поправил много счупени човешки тела, но преди няколко години се счупило неговото сърце и никой не можал да го поправи. Хенри бил професор, но отдавна е в психиатрична клиника, наложило му се да влезе в нея, малко преди да направи първото си голямо научно откритие от световна величина. Жалко! Колегите му казват, че имал голям потенциал, но нещо се случило с главата му и станал неадекватен в работата си и най-вече в отношенията си с колегите и студентите в университета.
Сигурно вече сте нетърпеливи и искате да разберете, какво се е случило с живота на Филип, нали? Той е направил и продължава да прави всички онези неща, които бе записал в своята тетрадка. Свири на пиано, композира и рисува картини. Филип е сред от най-популярните актьори през последните няколко години и е изиграл едни от най-завладяващите и запомнящи се роли в световното кино и на театралната сцена. Удостоен е с титлата Сър, носител е на Оскар и на множество други награди за актьорско майсторство. Винаги е бил по-силен от злонамерените хора и дори е помогнал на мнозина от тях. Помогнал е и продължава да помага на милиони хора с мъдрите си съвети, а на мен най-любимият ми е: „Нищо не искай, нищо не чакай и приемай всичко спокойно. Аз разсъждавам така: Какво говорят и мислят хората за мен, изобщо не ме засяга. Аз съм такъв, какъвто съм, и правя онова, което правя единствено за забавление – ето така е устроена тази игра, чудната игра на живота. Тук няма нищо за печелене, нищо за губене и нищо за доказване. И това прави живота много по-лесен“.
Филип Антъни Хопкинс е роден на 31 декември 1937 г. в град Порт Толбът, Уелс, и още като дете проявява своя уникален и особен характер. Предпочита повече да си стои вкъщи, да свири на пиано или пък да рисува, отколкото да си играе със своите връстници. В началните му класове, училищните занимания са изпитание за малкия Хопкинс, тъй като страда от болест, наречена дислексия, заради която не може да чете и пише правилно. Съучениците гледат на него по различен начин и някои от тях го наричат Глупавия Хопкинс. Освен рисуването и музиката, започва да се увлича и по актьорската игра и през 1961 г. го приемат в Кралската академия по романтично изкуство в Лондон, четири години по-късно го канят в Националния театър. През 1966 г. прави дебюта си в киното, а днес талантливият актьор скромно споделя: „Аз просто уча репликите, излизам и ги казвам – лесно е“. Лесно е! Да направим и ние живота си по-лесен!
Мили хора и особено вие млади приятели, никога не страдайте и не се тормозете, когато някой се опитва да ви се подиграва или да ви обижда по някакъв начин. Станете като Сър Филип Антъни Хопкинс и приемайте всички нападки с безразличие и вътрешно спокойствие, а външно може и да реагирате, но само в тези случаи, когато хората, които ви нападат са крайно несъзнателни или агресивни и със своите действия са на път да застрашат физическата ви сигурност. Отнасяйте се великодушно, дори и към най-агресивните, и в един момент ще видите, че техните нечовешки действия и грубите им обиди, както и тези на всички останали се превръщат в гориво за вашия духовен самолет, с който в един момент ще се издигнете до нивото на най-благородните и истински успелите хора в този свят!
автор: Валентин Начев
Източник: gnezdoto.bg
