Всеки, които е израснал поне с още едно дете в семейството, от собствен опит знае, че боричкането, закачките, боя с възглавници и всички подобни детски заигравки са си в реда на нещата.
Но къде е границата, прекрачването, на която превръща тези закачки в „плачки“?
За съжаление, често не става дума само за физически, но и за психически тормоз, като и двата вида са еднакво опасни, а вторият може да доведе до трайни промени в характера, които да се проявят в по-късен етап от живота на тормозения.
От проведено пред 2013 година проучване в Канада между 3 600 деца на възраст от 2 до 17 годишна възраст, учените са установили, че 38% от децата са жертва на тормоз на някой свой съученик, приятел или близък. В това число влизат както физически, така и вербални опити за насилие, опити за сплашване, обиди, отнемане на лични вещи, пари и вандализъм.
Статистиката показва, че при по-малките деца този процент е приблизително 45% – от 2 до 5 години, а при децата от 6 до 9 години – 46%. Тези деца са били поне веднъж обект на удряне, хапане, на посегателство над личните им вещи, които са били откраднати или счупени и често се е стигало да там, те да се чувстват нежелани и отритнати от връстниците си. Често тормозът в детската градина или училище, като цяло извън дома, среща нищожна толерантност, подобни случки между децата в семейството обаче се смятат за нещо нормално и дори полезно за израстването на децата.
Така ли е наистина?
Според специалистите до голяма степен това зависи от типа на отношенията между децата в едно семейство. Повечето деца, които живеят под един покрив с брат или сестра твърдят, че „всеки конфликт винаги има начин да намери своето приятелско решение“. Например, ако две деца се бият за скъпа играчка, конфликтът винаги може да бъде разрешен като си поделят времето за игра с нея. Но „Хулиганството се повтаря, целенасочено към един човек. Там няма как са се намери бързо решение на въпроса.“ , казва Джуди Арнал, автор на книгата „Родители с търпение“.
Дебра Пеплър, директор на научното дружество против тормоз над децата в Канада, казва че малките деца, които все още не ходят на училище, нямат изградени социални умения, поради което често е възможно да ударят или хапят, защото просто не разбират за какво става дума, или да наричат някое от другарчетата си с обидни думи. Опитите на родителите да обяснят на децата, показващи агресия, че се държат неправилно обикновено завършват с обратен ефект – вместо да намалят, те усилват агресивното им поведение.
Какво е добре да направят родителите, когато децата се карат?
При по-малките деца
Ако децата са на предучилищна възраст те постоянно мрънкат и демонстрират собственическо чувство. В този период децата, особено ако са от различен пол се карат, скубят, хапят в знак на отмъщение, че не са получили онова, което са решили, че им се полага. В такива случаи родителят трябва да се намеси. Но според Алисън Шейфър: „По правилния начин!“
Но, кой все пак е той: Алисън Шейфър казва, че децата в предучилищна възраст имат нужда да се научат как да разрешават проблемите си по примера на техните родители: как да споделят, как да попитат, вместо да грабят и как да различават начина, по който да изразят чувствата си. Вместо „Защо винаги дразниш сестра си?“ би било добре родителят да каже: „Ти наистина трябва да си ядосан на сестра си, че чак да искаш да я нараниш. Кажи ми сега, какво става?“.
Ето какво още съветва тя: „ Не обвинявайте някого директно, защото това може да настрои децата ви едно срещу друго и не правете предположения за това какво може да се е случило по време на тяхното спречкване – изслушвайте ги. Родителите може да гледат в грешната посока, да следят за агресия не оттам, от където предполагат, че е по-възможна, но всъщност в реалността „жертвата“ трябва да спре да се прави на такава.“ – казва Шейфър. „Ако ние самите разпределим ролите на агресора и жертвата, децата просто ще се впишат в тях.“
Често родителите са заети или уморени и се изкушават да оставят децата да се разберат сами, но Джуди Арнал съветва друго. „Когато малките ви деца са оставени насаме да разрешат проблема помежду си, те често се удрят, бутат, хапят, обиждат и чупят. Едно от децата няколко пъти под ред печели, по принцип по-голямото дете или по-агресивното и именно това поражда жаждата за тормоз.“
Ето защо е нужно родителите да се намесват в конфликтите между децата.
При по-големите деца
Въпреки, че е важно да се включат, когато забележат тормоз или агресия при по-малките деца, което все още не са усвоили възможността да се погрижат сами за проблемите си, Алисън Шейфър предполага, че щом веднъж детето се научи да се оправя само, е време родителите да се отдръпнат и да ги оставят сами да „водят битките“ си сами.
„Търсете доказателствата, че децата ви вече могат да се оправят сами“ – казва тя – “много пъти децата разполагат с тези умения, но предпочитат да не ги използват.“
„Не забравяйте, че въпреки това, че се карат – това не означава, че задължително става дума за тормоз. Например: Често се случва да се карат ожесточено за дистанционното и в следващия момент вече седят и се смеят заедно на някой сериал. Това е признак, че вероятността някой да е подложен на тормоз е минимална.“
Корина Тъкър, професор, водещ на изследването от 2013 година, предполага, че когато децата се „хванат за гушите“, родителите трябва да наблюдават и да разберат дали взаимодействието им е фокусирано върху един въпрос, дали включва преговори и може ли да се стигне до взаимно съгласие и разбирателство. Но ако едно от децата постоянно доминира, е ясно, че има победител и това означава, че може да се извършва системен тормоз. „Също така е възможно едно от децата да не иска да играе с другото, защото е обект на тормоз.“ – казва Тъкър.
При истинския тормоз става въпрос за сила и надмощие. „Става въпрос за дете с ясно изразена индивидуалност, дете, което използва силата си върху другите, за да ги контролира или сплашва.“ – според Дебра Пеплър.
„Ако си мислите, че тормоза се случва у дома, е важно да потърсите помощ извън него, като например консултация с психотерапевт. Външната перспектива може да бъде безценна.“, казва Алисън Шейфър.
Има и още една причина поради, която да се опитате да контролирате взаимоотношенията между децата си. В проучването се казва, че подобен тип агресия може да доведе до психологически проблеми като безпокойство, нервност, депресия, гняв и те обикновено засягат пряко и до голяма степен детето, жертва на агресия, но често се отразяват и на детето-агресор, което упражнява тормоза.
