Как да говорим с децата си без да казваме „НЕ“

Поставени в ролята на родители, отлично знаем, че понякога е невъзможно да говорим с наследниците си без да използваме думичката „не“. Най-често това е свързано с онези моменти, в които колкото и да сме толерантни и търпеливи, е необходимо да откажем или ограничим детето в някоя ситуация. В повечето случаи нашето „не“ бива възприемано от децата като сигнал за битка, като призив за сражение и дори като открита атака срещу тяхната независимост. Именно тогава идва моментът, в който те сякаш мобилизират цялата си енергия, за да отвърнат на удара. Започват да викат, да се тръшкат и в опитите си да се наложат дори изпадат в истерия. В такива моменти просто трябва да запазим самообладание и да се въоръжим с търпение в огромни дози. Защото е важно да издържим на тази психо-атака, за да спечелим битката в отстояването на собствения си авторитет.

Разбира се, всеки родител е бил подлаган поне веднъж на подобен терор и дори най-търпеливите от нас в едни момент започват да омекват и са склонни да отстъпят от вече казаното, единствено и само, за да се прекрати истерията, но трябва да сме наясно, че връщане назад не бива да има и замяната на вече казаното от нас с онова, което иска детето, ще влоши още повече положението. Това е най-сигурния път към израстването на невъзпитано, невъздържано и несъобразяващо се с нищо и никого дете.

В следващите редове ще си позволим да споделим няколко прийома, посредством които да се научим да бъдем от една страна достатъчно твърди и последователни спрямо децата си, а от друга да не използваме крайни фрази и драстични методи за постигане на поставената цел. В това число и изключването на думичката „не“ в повечето ситуации от родителското ни ежедневие.

* Ако детето ви попита: „Мога ли да отида на гости у Диди?“
Вместо: „Не, не може.“, би било по-добре да кажем: „След час ще можеш да отидеш, защото сега е време за обяд.“
Получавайки тази информация детето ще осъзнае причината, поради която не може да отиде при приятелчето си на гости веднага.

*Ако сте в парка или зоологическата градина и детето не иска да се прибира: „Не искам да се прибирам в къщи. Не може ли да останем тук?“
Вместо: „Не, не можем да останем тук!“, по-добре да кажем: „Ако зависеше само от мен, можехме да останем още много време, защото и на мен ми харесва тук, но, за съжаление, много скоро ще се стъмни.“ Споделяйки с детето нашите собствени чувства, със сигурност съпротивата от негова страна ще отслабне.

* Ако детето попита: “Мамо, може ли да отидем на кино днес?”
Вместо категоричното: „Не, няма да мога, по-добре да отидем друг ден.“, по-добре обяснете на детето защо се налага да отложите отиването на кино. Например, че имате важна среща след половин час или че всеки момент ще дойде някой роднина на гости, или майстор, който трябва да поправи нещо в дома ви. Разбира се, причината трябва да е реална, а не измислена.

*Понякога децата не питат, те просто ни информират, независимо, че моментът изобщо не е за това, което са намислили: „Отивам да играя с децата на детската площадка.“
Вместо „Не може, не си закусил, никъде няма да ходиш!“ можем да използваме да-формата: „Разбира се, че ще отидеш, но след като си изядеш закуската.“

*Понякога е добре да си оставяте резервни вратички и отсрочки във времето, за да обмислите дадена идея по-детайлно.

Ако хлапето поиска да отиде на гости на свое приятелче с преспиване и ни свари неподготвени с въпроса: „Мога ли довечера да пренощувам при Гери?” , вместо светкавичното “Не, ти й гостува миналата събота.“ можем да си оставим време да обмислим отговора си с думите : “Нека да помисля.” С това малко изречение ще постигнем две цели: първо ще снижим напрежението у детето, което и без друго дълго се е чудило как да ни съобщи, че желае да отсъства от къщи за през нощта, а от друга страна ще разбере, че е предизвикало вниманието ни и ние сме се ангажирали да мислим за разрешението, което то иска да получи от нас в крайна сметка.

Естествено, в повечето ситуации, в които децата ни засипват със своите въпроси далеч по-лесно е просто да кажем „не“, вместо да използваме дълги обяснителни изречения, но ако се замислим каква драма може да последва след отрицателен отговор и колко време и енергия тя ще ни отнеме, със сигурност ще предпочетем да отговорим по втория начин. И не само това, по-дългите отговори ще ни спестят много отрицателни емоции, тръшкане, рев и не рядко дори онова неоснователното чувство за вина, което може да ни сполети след една такава сценка.