Изхвърлете таймера си: защо децата учат повече, когато не „споделят”

Карате ли се с децата за споделянето на играчките? Учите детето си да владее импулсите си и на положителна самоувереност?

Когато децата станат достатъчно големи, за да вървят самостоятелно, незнайно защо очакваме от тях да започнат да споделят всичките си притежания и играчки– също толкова самостоятелно. Е, ако имате малко дете, което ходи, сигурно вече сте наясно, че то не може да преодолява импулсите и и трудно се лишава от играчките си в името на добрите отношения на площадката. Да, нашите цели са благородни: доброта, диалог, мисъл за другия. За съжаление това, което ни проваля, е диалогът ни.

Децата научават повече житейски умения – и развиват повече щедрост – когато не са карани насила да споделят вещите си.

Разбира се, кавгите между децата са случват през цялото време. Ето една типична сцена: едното дете се занимава с играчка, когато ново дете идва и я иска. Възрастен наблизо казва: „Бъди добър и сподели играчката си,” или „Дай на Ела понито. Ти вече поигра доста с него.” Какво се случва? Детето е принудено да се откаже от нещо и играта му се прекъсва. То се научава, че споделянето не е приятно. Защото в този случай този, който споделя е родителят, а не детето. Ако го оставите само, то надали ще се лиши доброволно от играчката си

Обичайното споделяне очаква от децата да се отказват от нещо веднага, когато някой друг го поиска. Но дори ние самите не правим това. Представете си, че сте на молбилния си телефон, когато изведнъж дойде някой и ви го поиска или ви го вземе. „Трябва да се обадя,” казва той. Бихте ли се вбесили? Като възрастни ние очакваме хората да изчакат реда си. С удоволствие бихме услужили на приятел с телефона си или дори на непознат, но искаме да изчакат, докато приключим. Същото би трябвало да се отнася и за децата: оставете детето да задържи играчката, докато „приключи”. Това е редуване. Това е споделяне. А ключът е управлявано от детето редуване.

Позитивно отстояване

Ето как изглежда в релания живот. Вместо ВИЕ да казвате „Още 5 минути и е ред на Ела” или „Ще наглася таймера”, научете детето си да казва „Ще ти го дам, когато приключа.” Това учи на позитивно отстояване. Това помага на децата да се защитят и се научават да поставят граници на другите деца. Какво изключително житейско умение. Колко от нас имат проблем да казват „не”, като възрастни?

Истинска щедрост и мисъл за другите

Когато първото дете остави играчката, напомнете му, че Ела чака реда си (чудесен урок по обноски и мисъл за другите). Най-хубавото от всичко е, когато първото дете с желание подаде играчката – това е радостен момент за двете деца. Това е моментът, в който детето усеща прилив на добри чувства, които идват от това да си добър към другите. Това е истинска щедрост. Това е топло чувство. Такова, което то ще иска да се повтаря отново и отново – независимо дали родител гледа или не.

Контрол на емоционалните импулси

Ами чакащото дете? Чакането е трудно, особено за импулсивно 2-6 годишно, но точно както отстояването, чакането е отлично житейско умение. Ок е чакащото дете да се чувства разстроено, тъжно или ядосано за малко. Не се страхувайте от няколко потропвания с крак или сълзи. Да се научиш да контролираш поведението си и да изразяваш силни чувства правилно е наистина главната задача на ранното детство. Контролирането на импулсите (чакането за играчка, а не грабване) е важна част от развитието на мозъка и става по-силно с практика. Колкото повече практика получават децата, толкова по-добре. Споделянето чрез редуване дава чудесна практика.

Животът е много по-отпускащ, когато спрете да играете рефер. Изхвърлете таймера си. Децата схващат новия метод бързо, защото е честен и лесен. Позволете на децата да задържат играчката, докато „приключат”.

Статията продължава на следващата страница с „Думи, които може да кажете“…