Авторката Тара МакКей за преодоляването на напрежението и създаването на връзка с децата.
„Двойка шест годишни момичета, които се закачат в колата на път за вкъщи от училище. О, радост, това е моята идея за забавно шофиране до вкъщи. „Ти си гадна.”, „Не те харесвам.”, „Бла, бла, бла, бла.”, „Мамо, Ела ме закача! Тя казва „бла, бла, бла, бла!”. Това е достатъчно за който и да е нормален родител да изпусне нервите си. Добавете го към недостатъчно сън, крайни срокове и отчаяното желание те просто да си затворят устите и да се разберат и имате една разнебитена майка.
Превъртете. Повтаряйте, ден след ден.
Казването да спрат не работи изобщо. Да усилите радиото по-високо от тяхното говорене? Говоренето ставаше крещене. Често, просто се надявах да се приберем вкъщи преди да са започнали да се удрят. Преминах през този цикъл достатъчно пъти, за да искам да променя подхода си.
Трябваше да намеря по-добър начин. За щастие успях.
Научих няколко нови идеи, първа беше тази: децата са добри. Те искат да се кооперират, разбират и споделят. Това имаше смисъл за мен. Това е, което знаех в сърцето си за моите момичета. Просто смятах, че са лоши, когато се закачаха една друга. Но поведението им не беше знак за какавто и да е грешка в тях. Това не можеше да заличи присъщата им доброта. Тази идея промени лещите, през които виждах децата си.
Децата се чувстват сигурни, когато са свързани с родител (или детегледач)
Вниманието на любящ възрастен създава чувство на сигурност в тях, което им позволява да ни покажат себе си изцяло, това, което ни изглежда добро заедно с това, което изглежда „лошо”. Едно място, на което се случва връзката е когато възрастният може любящо да позволи на дете пълното изразяване на неговата болка.
Но моят проблем в колата онзи ден беше, че тази информация не ми помогна особено. Добро или лошо, аз исках просто децата ми да бъдат тихи, или да се игнорират една друга, или да ми позволят аз да ги игнорирам. Толкова се стараех да не им викам повече. Още потрепвам от последния път, когато изпуснах нервите си и им изкрещях „Млъкнете!”. Те замълчаха този ден, а аз се почувствах ужасно. Не беше най-бляскавият ми момент като родител. Аз самата се нуждаех от подкрепа, за да разбера защо не можех да мисля добре за тях. Да отркия къде бях запецнала. Да премина през болката си, за да мога да ги обичам въпреки дразненето им.
Някой да ме слуша
Отговорът беше наистина прост. Имах нужда някой да ме слуша, да запомни добротата ми въпреки поведението ми и да ми позволи да покажа как и къде наранявам. Накратко, нуждаех се от някой, който да ми даде грижи и внимание, които исках да дам на децата си в този момент, но не можех.
Имах парнтьор, който ме изслушаваше, човек, с когото споделях историите си. Ние се редуваме, използвайки таймер, за да сме честни, и се изслушваме един друг изцяло. Когато слушам, работата ми е да го направя безопасно за партньора ми, като запомня неговата добрина като човек, родител, за да знае, че прави най-доброто, което може по всяко време. Когато споделям, работата ми е да оставя глупостите, дали е ревове, тръшкания, сълзи или просто да кажа историята си. Това работи. След това се чувствам по-добре и взимам по-добри решения около децата си. Но защо?
Даниел Сийгъл и Мери Хартзел, в книгата им „Parenting From The Inside Out” , имат отговор
Емоциите са процес
„За емоциите може да се мисли като за процес, който интегрира отделни единици във функционално цяло… Емоцията като фундаментален интеграционен процес е аспект на почти всяка функция на човешкия мозък… Емоцията е процесът на интеграция, който носи самоорганизираност на съзнанието. Както казахме по-рано, интеграцията може да бъде в основата на чувството за благополучие в нас и „в нашите отношения с децата ни и др”. (стр.59)
Когато работим чрез нашите емоции, ние интегрираме знанията си в самата тъкан на нашето мислене и ние сме в състояние след това да мислим добре, да чувстваме цялостна доброта в себе си и в нашите взаимоотношения. Моите емоции бяха запецнали, така че не можех да мисля добре. Имах нужда да ги изразя, за да станат част от мен и да не ме спрират да мисля добре. Имах нужда да се чувствам разбрана.
„За да се „чувствате усетени” изисква да се настроите към първичните емоции един на друг. Когато първичните емоции на две съзнания се свържат се създава състояние на изравняване, в което двама души изпитват чувство на свързване.” (стр.64)
Идеята да се чувствате усетени е много мощна. Това промени мисленето ми за ситуацията с децата ми. Предлагам това да е основният подарък във времето за слушане независимо дали между възрастни или възрастен и дете. Ние се отдалечаваме от времето заедно, в което да се чувстваме дълбоко разбрани, или „усетени“ от друго човешко същество. В един свят, който обезценява (а често и отхвърля) емоциите, да се „чувстваш усетен“ създава ниво на разбиране, което е изключително и много специално. Което се свързва с горната идея, че веднъж почували се усетени, умът ни е в състояние да се самоорганизира и ние изпитваме засилено благополучие. Какво е „самостоятелно организиране?“ Ние сме в състояние да мислим добре отново, да излизаме с нашите собствени отговори на предизвикателствата на живота, да откликваме внимателно и преднамерено в ситуации, в които сме свикнали да реагираме.
„Толкова много от това, което се случва в отношенията е свързано с процес на резонанс, в който емоционалното състояние на един човек се отразява на това на другия. Настроените връзки създават резонанс.” (стр.65)
Огледални неврони
„Огледалните неврони се намират в различни части на мозъка и свързват моторни действия с възприятие. Например, определен неврон пламва, ако субект гледа преднамерено действие на някой друг, като например вдигане на чаша, и също би пламнал, ако субектът сам повдига чашата. Тези неврони не просто пламват в отговор на каквото и да било действие, наблюдавано при друго лице. Поведението трябва да има намерение зад него. Размахването на ръце по случаен начин пред обекта не активира огледални неврони. Провеждането на действия с целен резултат прави това.“
Всичко това означава, че когато съзнателно задържаме в съзнанието си мисълта, че нашият Слушащ Партньор е добър, умен, интелигентен, любящ родител, който обича детето си, ние поемаме действие – действие в съзнанието си – и умът на партньора ни започва да отразява тези мисли, докато преминава през лошите си чувства. Колкото по-добре задържаме вниманието си върху тяхната доброта, толкова по-добре техните огледални неврони, които сигнализират, че „добротата” може да се запали в ума им, скроява състояние на мозъка, което разпознава тяхната присъща доброта. (Повечето от моето Време за изслушване на партньора е по телефона, но предполагам, че това би било дори по-силно лично с опитен слушател. Очите и езикът на тялото на този човек могат да помогнат да потвърдят моята доброта, а аз на свой ред, бих могла да използвам цялата си същност, за да потвърдя неговите, когато разменяме време за слушане.
Така се получава и с децата ни. С тях можем да задържаме любов в съзнанието си и нашят езки на тялото потвърждава нашата вяра в тях като добри, способни, любящи хора. Когато нашето целенасочено спокойно, нежно лице и езикът на тялото се комбинират с нашите любящи мисли (и често с необходима граница) огледалните неврони в мозъка на децата ни пламат, за да паснат на емоционалното състояние , което им показваме, докато техните тръшкания, плач и драматични оплаквания освободят чувството на болка, така че да могат отново да почувстват любовта ни и да се настроят с нас накрая.
Колкото повече можем да задържим целенасочено тези добри мисли за тях, толкова повече мозъците им могат да се сверяват с нашите, защото нашето съзнание поставя намерението. Даваме им да се чувстват усетени, създавайки настроени връзки и резонанс, като така възстановяваме топлината и добротата към тях и позволяваме на съзнанието им да се самоорганизира. Във времето ми за слушане си спомням момента в колата, като дете, когато сестра ми и аз се карахме. Пробивах си път през това колко трудно ми беше да бъда дразнена и удряна в колата, незащитена от възрастен. Плачех и се ядосвах, изразявайки чувствата, които бях пазила в тайна и задържах, като дете. Спомних си, че едно от децата ми беше тормозено скоро в училище и осъзнах, че може би затова тя тормозеше. Започвах да мисля добре. Чувствах топлината и подкрепата на моя слушател и след като минахме през това няколко пъти се почувствах по-добре. Почувствах издигане – като товар, който е премахнат – и знаех, че съм била разбрана и обгрижена.
Следващия път, когато децата ми се тормозеха едно друго в колата, отговорих различно. Имаше едно леко нежелание, но аз отбих колата въпреки това. Вместо заплашване, което бях правила в миналото, просто направих нещо, което всъщност промени цялата интеракция. Не се опитах да ги накарам да променят държанието си. Целта ми беше да се свържа. Планирах да поставя граница и да направя малко Седене Слушане – да ги слушам, докато ми показват колко е трудно, точно както приятлят ми направи за мен. Но това не беше техният план. Те започнаха игра на преследване – вътре в колата – и мисленето ми беше достатъчно гъвкаво, така че можах да се разбера с тях.
Докато аз отида до задната врата, те изтичаха до предната седалка. Аз отидох до предната врата, те се върнаха обратно. Правихме това отново и отново поне 10 минути. Те се смееха силно. Научих по пътя, че смехът е мощен начин да се освободи емоционалното напрежение. Те обичаха да са на шофьорското място, място, на което нормално не са допускани да ходят. Ела се покатери на гърба ми, показвайки, че иска още физическа свързаност, а Лорън все още седеше настрана от мен, смеейки се силно. Изиграхме още няколко рунда преди Лорън да ми покаже, че се чувства по-добре, като установи контакт с очи и гушкане. Тогава всички се качихме в колата и продължихме към магазина. Ще добавя, че пазарувахме лесно, с малко молене, приемане на моите не-та и повече целостно сътрудничество.
Не мога да кажа, че сме приключили с този проблем завинаги, тъй като все още съм убеждавана от тях в колата понякога. Но сега имам инструменти. Знам какво да правя. Оставам толкова спокойна колкото мога и гледам къде имам работа за вършене. Казвам историята си на моя слушател и се „чувствам усетена”. Резултатът е, че съм по-способна да мисля, да бъда гъвкава, да се свързвам с децата си в момента, в които те се нуждаят от това, за да могат да мислят по-добре също“.
Автор: Тара МакКей
Източник: www.handinhandparenting.org
Други статии от Тара Маккей http://www.handinhandparenting.org/author/taramccay/
Прочетете още:
„Когато децата играят, значи, че се чувстват сигурни и защитени“
