Историята на едно щастливо детство – част І

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Денят е 4 март, годината – 1993. Годините ми са 8, даже почти 9, защото на 27 април е рожденият ми ден. Денят бе изпълнен със странна емоция и пеперуди в коремчето, защото не знаех къде точно отивам. Дълго пътуване, сняг и тъмнина…

Бях с една приятелка от детството ми – Мария. И тя беше от Варна като мен. Делеше ни километър. После все ръка за ръка вървяхме. От вълнение за предстоящото си бях разкървавила ухото.

1

От този ден започват спомените ми от SOS Детско селище Трявна.

Пристигнахме късно вечерта. Спряхме пред къща номер 1. Отпред имаше картинка със заек. Пълна къща с деца и жени, както и един господин – Директорът. Всички ме гледаха в очакване, а аз гледах по-скоро уплашено, защото не бях сигурна какво ме очаква на това място. Тогава видях за първи път приемната ми SOS майка – Теменужка – блага усмихната жена, която беше не по-малко развълнувана от мен. Посрещна ме и побърза да ми покаже стаята, както и да ме запознае с новото ми семейство – Пламен на 6 и Таня на 3 години.  И така започна моето безгрижно и щастливо детство в приемното семейство на мама Нушка.

Ден от ден по-щастливи, по-бурни и още по-емоционални. Като за начало, понеже бяхме малко деца, спяхме в стаята на майка ни. Всяка вечер преди лягане мама ми даваше детска книжка, за да чета приказки на по-малките ми брат и сестра. Дните напредваха и нашето семейството се увеличаваше. Дойде Митко, който беше на една година и осем месеца. Чакахме го цял ден, но поради лошото време и факта, че трябваше да ставаме рано за училище, си легнахме крайно нетърпеливи и с уговорката, че мама ще ни събуди, когато Митко пристигне.

Беше един часа през нощта. Спомням си го като вчера – малко дете с широко отворени очи, черно поло и червено долнище. После дойдоха Ачо и Диди, които станаха неразделна част от моя живот. Ето го нашето голямо семейство начело с търпеливата ми майка с голямо сърце, жената, която създаде усещането за семейство, сплотеност, приятелство, обич и уважение. Думите са малко, за да опиша божествената си майка, която и до днес продължава да ни събира, макар че минаха… цели 25 години. 

Представяте ли си какво е усещането да знаете, че сте част от семейство, което с нетърпение очаква тези моменти, в които ще седнете заедно на масата и всички нетърпеливо ще разказват и ще се надприказват? Ще се смеете, а майка ви ще ви гледа със сълзи на радост в  очите?

Година е 2005. Коледа! Никога не бях пропускала, до този момент, този важен семеен празник. Бях в Америка и се чудех дали няма да ми излезе скъпичко да се прибера, но онова чувство на преданост и обич към семейството здраво ме стискаше. Да не споменавам и носталгията, която по тези празници е неизмерима. Все пак спонтанно решавам да тръгна. Никога няма да съжалявам за това решение. Мигът, в който позвъних на вратата и всичките ми братя и сестри викнаха: „Какичко, ти дойде! Обичаме те! Носиш ли ни подаръци?” Това са истинските мигове! На чиста радост и безмерна обич. Скъпоценни!

4

Много хора се чудят какво толкова има в SOS Детско селище Трявна.

Простичко е! Има топлина и много детски усмивки. Има приятелства за цял живот. Това е място, на което и сега се връщам с вълнение и тъга.

Мога много да разказвам за миговете на щастие и това какво оставиха те в мен, но няма да ми стигне и цяла книга. Това е история, която се пише вече 25 години! Пише се и днес, ще продължи да се пише  и утре!

Голяма късметлийка се чувствах, че попаднах точно там – при майка ми Теменужка и моите бъдещи братя и сестри. Било ни е писано да се съберем там. Да, точно там в SOS Детско селище Трявна, където започна моята щастлива детска приказка.

Щастието…  Какво е то?  Дали това е онова, което придава смисъл на живота ни и ни кара да бъдем добри, или е нещото, което се крие в това да бъдеш обичан и да можеш да обичаш, да се чувстваш ценен и полезен? Защото ако е така, то със сигурност именно щастие е чувството, което изпитвам от първия си ден в това семейство.

Благодарности на моята майка, че ме научи да бъда себе си, да бъда добър и честен човек. И помнете – това, че израснахме в тази организация, не ни прави различни! Напротив! Това само ни показа колко много хора дават своя принос в това ние да бъдем щастливи и да растем безгрижно.

Към днешна дата определям себе си като човек, реализирал се успешно в живота. Имам работа, която ме кара да се чувствам щастлива. Достигнала съм духовни и материални постижения. Готова съм да продължа традицията и с мое семейство.

2

Пътищата на съдбата ни отвеждат до неподозирани места, така че никога не знаем кой път накъде води. Трябва единствено да не прекъсваме веригата на добротата и стремежа. Човек никога не трябва да спира да върви и никога, ама никога, не трябва да губи вяра в себе си. Уверих се в това след дългото ми странстване по Пътят на Сантяго и благодарение на хората, които срещнах по пътя си през 2014 г.

Щерияна Петрова, израснала в приемно семейство в SOS Детско селище Трявна

***Сега годината е 2018 и SOS Детско селище Трявна става на 25 години, а Щери отново странства по пътя на Сантяго през Португалия, но за това ще ви разкажем по-нататък.

 

 

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

3,273 преглеждания

Comments are closed.