Трябва ли да насилваме развитието на определени способности в децата си? Помагаме или им вредим с желанието си да следваме стереотипите за детско развитие?
Родителите са така устроени, че винаги искат и са убедени, че трябва да помагат на децата си. За всичко и непрекъснато. Дори, когато децата са вече големи и самостоятелни.
Освен това, родителите винаги се притесняват и бързат. За първото зъбче, за изправянето в кошчето, за прохождането, за захранването.
А, не трябва!
Защото децата са снабдени с фини механизми, които им подсказват кое, как и кога трябва да се случи.
Родителите трябва да имат вяра в децата си и да се отнасят с уважение към потребностите им.
Децата имат нужда да бъдат изследователи, следователно тяхна трябва да е и инициативата за това, което искат да научат и развият като способности.
Педиатрите съветват, че е добре родителите да са по-спокойни относно физическото и психическо развитие на своите деца и че по-често трябва да ги оставят сами да се грижат за своите нужди. Оказва се, че съветът „Оставете ги на мира!“ съвсем не е пренебрежителен, а дори обратно – децата имат повече ползи от подобно отношение.
Защо е добре да приемем този съвет?
На първо място, защото децата се ръководят от сигналите на собственото си тяло и когато става въпрос за важните неща, децата и дори бебетата, отлично знаят, могат ли или не да се справят с дадена задача. Например, с изправянето на крачета и с прохождането.
Ако този момент не е назрял, колкото и да се опитваме да изправяме детето, да го държим за ръце и дори да местим крачетата му, то няма как да проходи. Ще направи своите първи стъпки, тогава, когато само почувства, че е готово за това.
Ако упорито се опитваме да изправяме детето с цел да мобилизираме позицията на тялото му за прохождане, можем дори да възпрепятстваме естествените му способности да намери баланс и да усети по нормален начин пространството около себе си. По-добре е да оставим бебетата да се изправят и проходят, когато наистина са готови, а ще разберем, че наистина са готови за това, когато ги видим да се изправят сами в кошарката. Това по никакъв начин няма да доведе до забавяне на психо-моторното им развитие, а точно обратното – ще го насърчи.
Бебетата, които биват оставяни да развиват самостоятелно собствените си възможности много по-рано осъзнават усещанията си за опасност и безопасност. Ако родителите са решили, че е време детето им да проходи, защото е навършило определена възраст, поставят го в проходилка или непрекъснато го изправят и държат за ръце, поощрявайки го да прави крачки, създават фалшиво чувство за баланс, което може да навреди на малкия човек и дори да бъде доста опасно.
Много майки споделят, че децата им не са имали никакви проблеми с това, че са поставяни в проходилки и са подпомогнати до проходят. Също така споделят, че не наблюдават и проблеми с координацията и психо-моторното им развитие.
От друга страна има и родители, които безпрекословно се доверяват на теорията, че децата трябва да следват собствените си нужди по отношение на развитието на способностите си.
Моите собствени две деца проходиха сами, без проходилки и без никакви други методи и средства за подкрепа. За големия, защото точно по това време пишех дипломната си работа и бях заета, нямах време да се фиксирам върху въпроса „Защо не е проходил, вече е на 11 месеца?“ Всъщност проходи точно на годинка и стана отведнъж – просто тръгна. След това стана интересно, нямаше настигане. С дъщеря ми нещата се получиха малко по-рано, към 9-я месец. С нея нямах време да се занимавам, защото бях заета да тичам след брат й. За сметка на това, тя пък след като проходи установи, че може да го прави навсякъде, но не и по земята. Катереше се по мебелите и непрекъснато я виждах да виси от някой шкаф, маса или перде. Здрави и добре координирани са, така че, нямам угризения, че не съм ги „тренирала“ в прохождане.
текст: Нели Терзиева
Първите седем
