Ала тези думи скромни
наш Гъбарко не запомни.
След минута полетя
между храсти и цветя.
Гънка мрежа в храсталака
паяк е оплел и чака.
Кой на нея ще се хване,
кой ли жертва ще му стане?
Пиеше му се кръвчица
от комар или мушица.
Но до неговия храст
спря Гъбарко наш след час.
Как ще иде надалече?
Паяжината му пречи
и със палави крачета
я разкъса на парчета.
Паякът се разяри.
Грабна тънък прът дори.
А Гъбарко взе да бяга,
щом като видя тояга.
И се спря, едва когато
стигна жабешкото блато.
Зърна щъркел сред водата
с фотоапарат в ръката.
А на гладката тръстика
жаба се върти и вика:
„Снимай, докато сме двама.
Виж, наблизо други няма.“
Щъркът хвърли апарата.
Улови я за краката,
после цяла я налапа
и из блатото зацапа.
Щъркът беше зъл и страшен.
Бе Гъбарко поизплашен,
но когато се свести,
почна пак да пакости.
Вече беше се стъмнило.
Кацнал на дърво изгнило,
бухалът бе сбрал мишлета
от балкани и полета.
Учеха при него те
как се пише и чете,
но Гъбарко замяука:
„Котарак пристигна тука!“
Мишките крака протягат,
в миг се впуснаха да бягат
към тръстиката висока.
И… прекъсна се урока…
