Едно време преди …

Родих се в едно време преди.
Бях обикновено дете, нямах лаптоп, смартфон, а баща ми караше москвич.
Имах истински приятели, а не виртуални. Когато говорехме, се гледахме право в очите, на тях беше изписано всичко: радост, щастие, болка, тъга. Не се страхувахме да плачем, ясно виждах сълзите на моите другари, а не просто фалшивия емотикон върху екрана.
Играехме.
По цял ден.
Фунийки, футбол, баскетбол, гонихме топката, после гонихме майските бръмбари и пеперудите, а когато се уморявахме лягахме върху тревата и гледахме звездите.
Понякога прекарвахме целия ден в гората, далеч от къщите и блоковете. Знаехме какво е това дърво: бук, габър, липа, орех, знаехме всяко цвете, знаехме всичко. Къде са най-хубавите джанки, най-хубавите череши, най-сладкото грозде, най-сочните малини и къпини.
Бяхме пакостливи малки зверчета, влизахме в чуждите дворове и градини, просто нямахме време да се прибираме и обядвахме на чужди места. Далеч от всичко и всички. Без телефони. Не знам как, но родителите ни не се притесняваха, или поне ние не знаехме да го правят.
Просто знаеха, че сме добре. Просто знаеха, че живеем най-хубавите си и безгрижни години.
Помня ясно мириса на цъфналите пролетни цветя и дървета, мириса на окосеното сено или как мирише след падналия летен дъжд. Сякаш се раждахме отново.
А вечер?
Вечер се пренасяхме в друг свят. Един жуми, другите двайсет се крием. По няколко часа търся приятели, за да ги заплюя на дървото. А и онези светулки. Как кръжаха около главата ми, завиваше ми се свят и така се разсейвах, че все някой ме изпреварваше и се заплюваше.
Ставаше 1-2 през нощта, а ние бяхме още навън. После се прибирахме на групи, първо изпращахме момичетата.
Още като деца бяхме възпитани да бъдем джентълмени.
Да пазим тези красиви създания, да се грижим за тях.
И дори като деца не го правехме по задължение, просто така чувствахме, че е правилно.

Имахме нужда да бъдем добри.

Бяхме себе си, толкова искрени и толкова чисти. Лягахме и сънувахме.
Бяхме герои, рицари, побеждавахме и никога не бяхме сами.
Все същите хора: пред блока, в гората, в училището, всичките приятели бяхме накуп. Като юмрук, който може да разбие всичко. Втурваш се напред и няма смисъл да се обръщаш, знаеш, че всички бягат зад теб готови да помогнат.
И всяка сутрин все същото.
Набързо измиваш зъбите и очите. И още не си успял да изядеш легендарната филия с лютеница и вече звънеца на вратата звъни. Да, звънеца, не айфона ти. Отваряш и навън още 5 човека с лютеница около устата те чакат леко напрегнати. Зад теб прекрасната ти майка или баба: поглеждаш я с най-милите си очи и чакаш. “Добре, бабо, тръгвай. Само, моля те се пази”.
Прегръщаш я толкова силно, че за момент не може да диша. И се изстрелваш. Всичко зависи от сезона: или с колелото, или с шейната.
И пак си навън.
И пак живееш.
Без лаптоп, смартфон.
Щастлив си, че баща ти кара москвич.
Щастието ти не се измерва в пари и скъпи вещи.
Щастието ти е скъсана топка, щастието ти е стъклени топчета, които носиш в джоба на панталоните си.
Щастието ти е в усмивките на твоите приятели.
Щастието е в споделянето: ще разделиш филията на три, ще подариш на някого последния бонбон, ще извадиш от джоба си джанките, ще ги оставиш на земята и ще ги разделите по равно.
Това е.
Едно време преди, когато бяхме истински.
Време, в което живеехме, а не просто съществувахме.
Пиша това с толкова голяма носталгия, мъчно ми е, деца.
Мъчно ми е за някои от вас.
Имате лаптоп, смартфон, баща ви кара мерцедес.
Живеете в едно време сега.
Не гоните топки, пеперуди и майски бръмбари.
Говорите, без да се гледате право в очите.
Говорите във фейса, скайпа и туитър.
И знаете всичко.
Но не знаете най-важното: не знаете как се казват дърветата и цветята.
Не знаете къде са най-хубавите джанки и череши.
Не сте се качвали на дърво.
Смеете се право в лицето ми. Наричате ме глупак. Тъжно е и все пак не ви се сърдя. Няма как да разберете онова време преди.
За да го разберете трябва някой да ви накара да го почувствате.
Както го направиха нашите родители.