В едно тракийско селце – Читалово, правели голям сбор. Един път от съседното село Курталан тръгнала една мома на име Ружа, заедно с майка си и тейко си на Връбница – сбора да видят. Вървели, що са вървели, ожадняло момичето и рекло на татка си, че ще се отбие от пътя, да иде до змейновото кладенче, вода да си пипне.
„Не ходи, потрай малко до село!“ – рекъл бащата, – „че това място е лошаво.“
Но девойката не послушала съвета, свърнала от пътя. Тъкмо се навела водица да пийне и дошъл един змей, който й рекъл да стане змейница. „Богата и пребогата ще бъдеш“ – завършил той. Но Ружа се уплашила, хукнала да бяга и настигнала баща си и майка си. Нищо не им казала.
Отишли на сбора, момите пеели, но Ружа била невесела — мислела за предложението на змея. Искало й се богата да бъде и в дворец да живее. Щом се пръснал сборът, изоставила своите и пак отишла на кладенчето. Тогава пристанала на змея, позмейчила се и отишла в змейновите палати.
Минали години. Домъчняло й за земята и за родата, та помолила змея да я пусне, за да види своите близки. Змеят се съгласил и я пуснал по същото време, на същото кладенче. После отлетял.
През годините, що прекарала със Змея, й пораснала змейнова опашка и тя първо решила да се освободи от нея. Извила се и опитала да захапе опашката, за да се измъкне от нея, но… не успяла. Завила се на другата страна и отново опитала да улови опашката си, но пак не успяла. Започнала лудо да се мята насам-натам и все не успявала, а чула и песните на момите, които се връщали от сбора. Кървава пяна се появила на устните й, но проклетата опашка стояла на мястото си. От ужас, че така ще я видят дружките, сърцето й се пръснало.
Така я намерили и девойките, погребали я там и оттогава всяка година на този ден се събирали на кладенчето и хоро играели, ама несключено и като змеица го извивали в чест на мома Ружа – змейница. Танцът нарекли „буенец“, а момите що играят – „лазарки“.
