Джоанна Алкантара е кръстила второто си дете с две български имена и рисува „щастливи” икони. Освен това всяко лято, връщайки се от родната Доминикана е с поне два куфара със сувенири, с които прелита половината свят, само и само, за да може да ги предложи след това на Коледния благотворителен базар, организиран от „Международния женски клуб”. Всеки, който някога го е посещавал, помни атмосферата от него. Над 50 страни, представящи своите обичаи, култура, сувенири, литература, вкусни храни и напитки. Музика от цял свят. И усмихнати гости, които не само се наслаждават на всичко това, но знаят, че и всеки лев, похарчен там, отива в подкрепа на благотворителни каузи.
Джоанна, как пристигна в България?
Дойдох със съпруга си, който работи за международна компания. През последните години заради работата му се местихме доста. Не знаехме, колко дълго ще останем, но ето че сме тук вече цели седем години. Преди това живеехме в Гибралтар, която е толкова малка страна, че в един момент се отчаях. Чувствах се като мишка, затворена в клетка. Територията й е с площ 6,5 км2 и наистина няма какво толкова да се прави в нея. Дори бях казала на мъжа си: „Или си уговаряш преместване, или се връщам в Доминикана, тук вече не издържам!” Точно в този момент дойде и предложението за България, което за мен беше страхотно, въпреки че не знаех нищо за вашата страна… Просто бях ужасно щастлива, че отивам в Европа!
Беше ли стресирана, когато започнахте да живеете тук?
Да! Колкото бях щастлива, толкова бях и уплашена. От една страна не разбирах езика, а и кирилицата е различна азбука. Когато питах хората на улицата нещо, ме гледаха с недоверие. Говорех на английски, повечето не можеха да ме разберат и това винаги ме смущаваше. От друга, всички блокове и сгради, завещани ви от комунизма, ми изглеждаха абсолютно еднакви и сиви. С изключение на катедралата. Но лека-полека свикнах. Първо се присъединих към „Международния женски клуб”, където намерих подкрепа, защото много от дамите там са се чувствали по същия начин и това много ми помогна. Благодарение на тях намерих и какво да правя, за да се разсея от шока да бъда в тази напълно нова за мен атмосфера.
Как ти се сториха българите в началото?
Трудни за общуване, въпреки че за последните седем години хората в града започнаха да се променят. Днес те са много по-отворени, сигурно защото все повече и повече чужденци започват да работят тук. Но преди седем години беше изключително тежко. Например в моята природа е постоянно да се усмихвам, да разговарям с хората, да се шегувам, а тук ме гледаха странно. В сградата, където първоначално живеехме, непрекъснато поздравявах съседите. Но дълго ме приемаха с подозрение. После, с течение на времето, някак си свикнахме да живеем едни с други.
Казваш, че си се стресирала от градската среда, но чужденците обикновено харесват природата ни…
Наистина е красива! С мъжа ми много обичаме да ходим на Боровец, но извън зимния сезон. Планината е необичаен за нас пейзаж и обичаме да му се наслаждаваме. Харесваме и малки градове като Копривщица, Велико Търново, Мелник. Но морето ми липсва. Когато за първи път отидохме на българското крайбрежие, дъщеря ми попита: „Мамо, къде са кокосовите дървета?” Усещането за мен беше същото. Когато мисля за море, в моето съзнание изникват палми, бели пясъци и тюркоазена вода, което тук за огромна моя тъга просто не съществува. Освен това очаквах да видя повече прясна морска храна, която се приготвя на плажа. А всичко беше пица, хот дог, бъргъри, скара и т.н. Беше препълнено с хора, както по плажовете, така и в хотелите. Оттогава не съм била на българското море.
Разкажи ми повече за твоята страна.
Там е рай! Идвам от остров, разделен между две страни – Хаити и Доминикана. Чудесно място е за живеене. Някои хора не биха се съгласили, защото не сме много богата страна. Но познай? Ние сме щастливи хора. Живеем по много спокоен начин. Успяваме да гледаме на живота откъм светлата му страна. Но Доминикана не е само меренге, бачата, плажове, невероятни гледки и усмихнати хора. Аз съм от Санто Доминго – първият американски град! Имаме богато културно наследство – първата катедрала, първата улица, крепост, първата болница и първият университет. Всичко е там! И с очите си можеш да видиш тези колониални забележителности, почти непокътнати от времето. Наистина си заслужава!
Какво най-много ти липсва от страната?
Приятелите и семейството. Благодарение на новите технологии, всеки божи ден поне по три пъти се чувам с тях – с майка ми, брат ми, сестра ми. Общуваме непрекъснато просто. Липсват ми и семейните събирания. При нас в събота или неделя е традиция след църква да се събираме заедно на обяд. Климатът също ми липсва. Тук свикнах с храната, с начина на живот, намерихме приятели. Но времето – О, боже мой! Но, много държим на близките си и си липсваме, когато не сме един до друг.
Има ли някаква разлика в отглеждането на децата тук и в твоята страна?
Има. Тук родителите дават на децата си твърде голяма свобода – да бъдат сами, да излизат навън. Може би, защото София е по-безопасно място, от това, от което идвам аз. Все пак обаче ми е странно как деца на 12 години отиват на училище сами, ползвайки градски транспорт. Ами, че те са още малки?! Мисля, че тук им се дава прекалена свобода. В нашата страна децата винаги се придружават от възрастен. И това ни дава повече контрол над тях. При нас няма деца, които пушат, а през лятото тук дори съм виждала да пият и бири в парка. Може би така е и в другите европейски страни. Аз сравнявам от позицията на моята.
