Добър родител/лош родител: защо не бива да съдим

Самият факт, че четете това, означава, че искате да сте възможно най-добрият родител. Едно от нещата, които пречат това да се осъществи, е даването на оценки както на самите вас, така и на околните. Най-големият ни кошмар е това как съдим себе си като родители.

Етикетите „добър родител/лош родител“ не помагат, защото те описват крайности. Невъзможно е постоянно да бъдеш в абсолютен синхрон с децата си, а дори и някои добри намерения могат да имат лоши последствия. Но тъй като никой не иска да бъде смятан за „лош родител“, когато в желанието си да избегнем този етикет допускаме грешки (а на всички ни се случва), се правим, че не сме ги допуснали.

Донякъде заради съществуването на етикетите „добра майка“, „лош баща“ или обратното в опита си да избегнем унижението да се окажем в лошата позиция започваме да защитаваме нещо, което не сме направили както трябва. Това означава, че не се задълбочаваме и не търсим причините, заради които не сме в синхрон с децата си или пренебрегваме емоционалните им потребности. Не се опитваме да подобрим взаимоотношенията си с тях. Също така би могло да означава, че крием от себе си възможните си грешки зад нещата, които правим правилно, за да отговаряме на определението „добър“ родител.

Страхът на родителя да се изправи срещу грешките си не е от полза и за децата. Грешките – да се правим, че чувствата на детето ви нямат значение или каквото там правим погрешно – имат много по-малка тежест, когато променим поведението си и за пълним пукнатините. Но не можем да оправим нищо, ако за нас е прекалено срамно да признаем грешките си, а етикетът „лош“ засилва срама.

Да изхвърлим „добър“ и „лош“ като определение за майките и бащите. Никой не е само светец или грешник. Един сърдит, честен родител (обикновено отписан като „лош“) би могъл да е по-добър родител от този, който е неудовлетворен и обиден човек и се крие зад фасадата на захаросана усмивка. Бихме могли да стигнем и по-далеч. Така както не бива да съдим себе си, трябва да се опитаме да не съдим и децата си. Удовлетворяващо е да сложим нещо в една кутия, да ѝ поставим етикет и да забравим за нея, но това не е добре за нас и определено не е добре за човека в кутията. Не е полезно да оценяваме едно дете като добро или лошо и изобщо да го определяме като каквото и да било, защото е много трудно да се развиваш правилно, когато си ограничен от някакъв етикет: „тихият“, „непохватният“, „шумният“ ….

Човешките същества се променят и растат постоянно, особено малките. Много по-добре е да опишеш какво виждаш и да кажеш какво цениш, отколкото да съдиш. Затова кажете: „Харесва ми колко съсредоточен беше, когато решаваше тази задача“, а не: „Страхотен си по математика“. Кажете: „Впечатлен съм колко мисъл вложи в тази рисунка. Харесва ми това, че къщата сякаш се усмихва. Кара ме да се чувствам щастлив“, а не: „Прекрасна картина“. Похвалете усилията, опишете това, което виждате и чувствате, и насърчете детето си, без да давате оценка. Това да описвате и да изберете нещо конкретно, което да окуражите, е много по-стимулиращо от общата оценка „Браво“ и много, много по-полезно от критиката. Ако цялата изписана страница е пълна бъркотия, но буквата П е написана идеално, трябва просто да кажете: „Харесва ми колко правилно си написал П.“ Да се надяваме, че следващият път ще ви хареса и някоя друга буква.

Упражнение: Без повече оценки

Вместо да съдите всяко свое действие, наблюдавайте и ценете това, което правите както трябва. Забележете колко различно ви кара да се чувствате. Например, вместо да казвате и мислите нещо от сорта: „Правя чудесен хляб“, опитайте с: „Усилията, които влагам в правенето на хляб се отплащат.“ Вместо: „Не се справям с йогата“ опитайте с: „Тъкмо започнах да се занимавам с йога и имам напредък миналата седмица.“ Не става въпрос толкова за думите, които ще използвате, не отхвърлям напълно „добър“ и „лош“, а за изключване на оценката или възможността за промяна на мнението. Така няма да навредим толкова на себе си и на децата си.

Започнахме тази статия, обръщайки внимание повече на вас, отколкото на децата ви, защото това, което прави едно дете уникалната личност, която в действителност е (или ще бъде, ако все още не е родено), е неповторимата комбинация от гените и средата, а родителят е основна част от средата на детето си.

Начинът, по който възприемаме себе си, и отговорността към начина, по който реагираме спрямо децата си, са ключови компоненти от родителството, а те твърде често биват подценявани, защото е много по-лесно да се вторачиш в децата и тяхното поведение, вместо да изследваш какъв е ефектът им върху теб и как ти на свой ред им влияеш. Личността и характерът на децата ни не се формират само от това как реагираме, но и от това, което виждат и усещат в средата, в която растат.

Надяваме се да сме ви убедили да проучите начина, по който реагирате на чувствата, които децата ви провокират у вас. Наблюдавайте какво ви казва вътрешният ви глас. Внимавайте за критикаря в главата ви. И не съдете чак толкова сурово себе си, родителските си умения и децата си.

Източник: “Книгата, която искате родителите ви да бяха прочели” – Филипа Пери

Този материал ни беше любезно предоставен от Осъзнати родители