Давай, детенце, помогни и ти!

(Интервю с проф. д-р Боряна Слънчева)

Когато чуете името й, дори животът да ви е спестил среща по необходимост с нея, осъзнавате, че ви очаква необикновено запознанство. Самото й име подсказва, че в тази жена е закодирано нещо знаково, предопределящо и силно позитивно. Боряна, която се бори за живота на възможно най-малките бебета, които можете да си представите, и Слънчева, тази, която ще огрее пътя им от първия ден на този свят. В нейните ръце родителите поверяват крехките си рожби с надежда и вяра, че един ден ще тичат до премаляване след тях и по нищо няма да личи, че са се родили преждевременно, нетърпеливи да изживеят този живот по единствения възможен начин.

Представяме ви проф. д-р Боряна Слънчева в едно откровено интервю за Първите седем. Тя е завеждащ Клиниката по неонатология в „Майчин дом” и повече от 36 години от живота си е посветила на това да се грижи с екипа си за живота на пациенти с тегло под килограм.

Срещаме се на Третия международен форум за недоносените деца, който се проведе в София през ноември, за да научим повече за неонатологията, за нещата от ежедневието й на лекар и човек, който посреща най-малките бебета у нас и олицетворява надеждата за хиляди родители.

Много жени избират попрището на лекарската професия, но ако продължението е неотонология – какво трябва да е предизвикало този избор?

Още като студентка си избрах да работя с новородени. Смятам, че моментът, в който започва да се заражда живота, го заслужава. Всичките усилия, които са необходими и които се полагат в тази посока са от огромно значение. Добрите медицински грижи и професионализмът са двете основни неща, които биха осигурили едно добро бъдеще на всяко недоносено дете. Работила съм и във вътрешно отделение – там нещата не се случват по този начин, по който бих искала.

Един от слоганите на третия глобален форум е „Най-малките са най-важни.“ Как понасяте тази тежест и отговорност на емоционална свързаност с всеки малък пациент?

По принцип в неонатологията не всеки може да работи. Не заради уменията, това е една чисто реанимационна специалност. Много пъти трябва да се взимат бързи решения, често рискови, при това с пълното съзнание, че основната цел е спасяването на един живот. Работещите в неонатологията са хора, които са адреналино-зависими. Не всеки човек е готов да работи в спешно отделение, каквото е нашето. Това не е работа за всеки. Изискванията при нас са много високи, дори само като технически умения. Нужни са много познания, тъй като новородените деца са различни от всички останали пациенти. В неонатологията патологията е с много висок процент. Организмът на новороденото е уникален и той е такъв за много кратко и особеностите са характерни само за този период. В неонатологията работят хора с големи сърца и души.

Колко е голям вашият екип?

В Майчин дом работят 14 лекари, имаме 110 легла, от които 45 са в интензивно отделение, 15 са интензивните, т.е. за деца с обратна инхалация, такива със сериозни дихателни проблеми, а останалите 30 легла са за вече относително стабилизирани деца, които са в различни етапи на своята стабилизация.

Има ли дефицит на кадри?

Има. Категорично. Изключителен дефицит има на акушерки. При нас работят само акушерки, но в последно време назначаваме и сестри. Но, така или иначе, този персонал е дефицитен за цялата страна. Аз лично смятам, че след като се приемат някакъв брой акушерки или сестри в института, които са по държавна поръчка, те трябва да постъпват на работа по специалността. След като са обучавани по държавна поръчка четири години, държавата харчи пари за тях, е добре да има някакъв ангажимент, който те съвестно да изпълнят. По този начин, въпреки че пак може да има текучество, всяка година ще идват нови кадри. За съжаление много голяма част от тези обучени вече сестри и акушерки напускат системата. Има сериозен недостиг и на лекари. Наредбата за специализация не позволява да вземаме специализанти поради финансови затруднения на болниците. Болниците, така или иначе, имат някакъв лимит. В него не влиза обучение за персонала, което значи че болница, която е на дефицит, никога няма да вземе специализанти за обучение или те няма да са достатъчно за съответната клиника.

Имали ли сте някога желанието просто да спрете?

Не! При мен, може да звучи романтично, но заплащането не е водещата причина. По отношение на преценката ми какво би трябвало да работя и да правя, дори не само в медицината, заплащането е на втори план. Така или иначе, финансите не са цел, те са средство.