Да замесиш приятелство

Или как българчета споделиха с деца бежанци хляб, сливи и игри

от Надежда Петрова

Какво е нужно за едно приятелство? Първо – просто желание. Второ – чисто сърце. Доказаха го група от двайсетина малчугани – деца на бежанци и шепа българчета, събрани заедно „да се омесят”, така както само малките го могат. Инициативата за срещата е на Сдружение Мулти култи колектив и се осъществява с подкрепата на 1000 km Balkan Charity Challenge и помощта на Мрежа Хлебни къщи, Каритас – София и CVS – България – неправителствени организации с основна цел да сплотяват и обединяват хора – и то без значение на възраст, цвят и национална принадлежност.

Часът е 11 сутринта, а пред пекарната до зала „Фестивална” се изсипва купчина дечица. Усмихнати, а някои леко притеснени, момиченца, момченца, дошли да търсят закрила у нас. Има от Сирия, Ирак, Йемен, Афганистан. Общото обаче е едно – ококорени очи и вярата, че нещо ще се случи. Вълнението им жужи из въздуха, треперят от вълнение и те. Водачът им е Христо – един от многото доброволци на Проект Бежанци, работещи в регистрационно-приемателния център на Държавна агенция за бежанците „Военна рампа”. Напуска България, когато е 5-годишен и вече десетилетия наред с родителите си живее в Ню Йорк. Току-що е завършил „Политология”, предстои му и магистратута.

„Нямах нищо по-смислено за вършене през лятото и реших да дойда тук – споделя на перфектен български. – Още два месеца ми остават и след това се връщам.” Дотогава, всяка вечер той спи в дома на 80-годишната си баба, а през деня е с децата от рампата. Преподава им български и английски. В най-веселите дни ги съпровожда на мероприятия като това, в което изолацията от лагера е заменена с емоцията – някой да ти се усмихне, прегърне, погали и да ти каже: „Хей, добре си дошъл!”

„Здрасти, аз съм Здрава”, казва им Здрава.

„Здравейте, аз съм Милена”, казва Милена.

И двете работят като координатор проекти в Мрежата Хлебни къщи, но в момента единствената им задача е да предразположат всички малчугани да се чувстват добре. А те, милите, мигат с очи, слагат престилки и с удивление наблюдават как гелчето, което сипват в ръцете им, за да ги почистят, след секунди сякаш се е изпарило. Миг след това купонът започва.

Всички сме около масата. Българчетата и те. Дошли са за събитието специално от Доброславци. Усмихват се на новите приятели, но „омесването” започва едва когато пред всички са купите с брашно. Шипка сол и малко захар, лъжичка сода и вода. И борбата почва. Всеки меси, мачка, пъшка. Хвърля коси погледи и срамежливи усмивки. И докато нашите деца наблягат на франзели, питки и погачи с формата на сърца, чуждестранните гости удивляват всички, майсторски разстилайки тестото, подмятайки го от ръка на ръка, докато не добие формата на тънка арабска питка. Надпреварата продължава и с украсата. На разположение са им стафиди, семки и сусам и всяко дете се развихря.

А в мига, в който всички са готови, изненадващо се появява торба с лакомства и свирки, и границите наистина падат. Всички започват да пищят, не – някои всъщност ядат, и като че ли при тях състезанието е за най-артистично омазана с шоколад уста. Ненадейно на масата изниква купа с топли кифлички и кана с айрян. Опитваме и от тях, а после, докато хлябът се пече, се преместваме в съседния парк.

Децата бежанци рисуват дама и почват да скачат на нея, другите използват тебешира просто за да си рисуват. Но най-голямото вълнение предизвиква дървото с джанки. Христо – като сърцат доброволец – дори се покатерва връз него и едва успява да спази инструкциите къде са най-многото плодове. А после към него са десетките протегнати ръчички, очакващи да получат от тях. „Заповядай, вземи”, срамежливо ми подава едничка сирийчето Мехмед, но при тази свирепа конкуренция не мога да приема. Трийсет минути по-късно купонът утихва.

Отново сме в пекарната. От пещта се вади топъл хляб. Нашият! Вълнуващо е дори и за мен, а децата потропват от нетърпение да вземат собственоръчно направените си произведения. Някои не издържат и започват да чупят от тях още на мига. Парят, но пък е вкусно. Други решават да си ги запазят като сувенир. Или пък просто да ги покажат на майка си и баща си, които ги чакат, там, в бежанския лагер.

Раздялата ни обаче не е изобщо тъжна. Няма и как да е при толкова усмихнати лица. „Чаоооо”, махат ни всички деца и викат с пълни гърла, защото тази дума просто я знаят. „Чаооо”, щастливи отвръщаме ние. И сме доволни, защото тези срещи ще се повтарят отново и отново. Следващото месене на дружба ще е на същото място. Обещано е и то от сърце.