Да загубиш детето си, преди да е проплакало

Едва ли има по-голяма болка от това да загубиш детето си. По-поносима ли е обаче тя, ако загубата е настъпила още по време на бременността?

Само преди броени дни отбелязахме Деня на перинаталната загуба – ден, в който почитаме паметта на всички бебета, загубени по време на бременността и при раждането. Много жени преживяват скръбта от подобно нещастие, а за повечето от тях дори не подозираме. Болката им рядко се афишира, особено, ако нещастието се случи в начален стадий на бременността.

Ето историята на три жени, които са преминали през мъчението на перинаталната загуба и само благодарение на своя силен дух, вяра и помощ от близките хора, са събрали сили да повярват в бъдещето и да продължат напред:

Диана, 32 г. – „Загубих детето си, когато бях бременна в 5-тия месец. Повечето хора, които не са преживели този кошмар, едва ли могат да го разберат. Дори лекарите се отнасят с мъртвородените бебета като с някакъв биологичен отпадък. Когато започнах да кървя, отидох в спешното отделение. Там ми казаха, че било божа работа, ако е писано – ще имам дете, ако ли не – трябва да го приема. Сякаш това е някаква игра на ези-тура.
След като загубих бебето, страдах толкова много, не спирах да плача, постоянно сънувах кошмари. Все още не съм преодоляла огромната болка и за мен това е загубен човешки живот, макар другите да не го разбират”.

Ралица, 29 г. – „Със съпруга ми толкова дълго чакахме мечтаните две чертички от теста за бременност… Когато най-после се случи, бяхме най-щастливите хора на света. Побързахме да споделим на всичките си близки и познати. Тогава не съм си и помисляла, че нещо може да се обърка. Продължих да живея, както досега, хранех се нормално, ходех на работа. Прегледът при гинеколога показа, че всичко се развива добре и бебето има пулс.
Една нощ, точно преди Коледа, почувствах силна болка, сякаш някой ме преряза с нож. Тогава бях в края на втория месец. Започнах да кървя и ме приеха в болница. За съжаление четири дни по-късно загубих бебето. Не можех да повярвам, че това се случва, че се случва точно на мен. Преживяхме го много тежко и двамата с таткото. На Нова година си обещахме да оставим случилото се в миналото и да се помолим новата година да ни донесе бебче, което да се роди живо и здраво.
Шест месеца по-късно забременях, но този път не казах на никого, освен на родителите ни. Може и да звучи като суеверие, но понякога наистина така е по-добре”.

Николина, 38 г. – „Преди да забременея с дъщеря ми, преживях два спонтанни аборта – и двата във втория месец на бременността. Това е такава травма, че не пожелавам на никого да премине през подобно нещо. Вече бях изгубила надежда, че някога ще имам щастието да стана майка. Мислех си, че съм толкова ужасен човек, че господ ме наказва като ми изпраща деца, които да не могат да се родят. Когато забременях с Ирина (дъщеря ми), се страхувах да се покажа навън, да стана от леглото, постоянно имах чувството, че ще се случи нещо лошо. Този път обаче всичко беше наред. Роди се здраво, прекрасно момиченце, което е най-голямото ми щастие.
Искам да кажа на всички жени, които имат сходна съдба, да не губят надежда. Знам колко е болезнена загубата на бебето, което дори не си успял да прегърнеш, да чуеш как изплаква за първи път,но човек трябва да бъде силен, тогава и съдбата му помага”.