Ян Бибиян: Първият изпит

от Елин Пелин

Като са хванаха за ръце, Ян Бибиян и дяволчето Фют излязоха из трънливата долчинка и се упътиха към реката. Ян Бибиян беше особено доволен, че си намери другар, и беше горд, че тоя негов другар е дяволче. Ухилен и щастлив, той от време на време подскачаше с всичка сила:

— Варда! — като че пред него имаше сума хора, които пречеха на пътя му.

А наоколо нямаше никого. Беше тихо и безлюдно. По тревичките хвъркаха пеперуди, някъде свиреше щурче, малки пиленца се боричкаха по тръните. Но Ян Бибиян продължаваше да подскача и да вика „варда“, защото, сдружен с дяволчето, се чувствуваше силен.

Фют — малкото дяволче — вървеше редом с Ян Бибиян, от време на време подскачаше като него на един крак и крадешком му хвърляше лукави погледи. Ухиленото му лице показваше, че и той е доволен от другаря си.

— Ян Бибиян! — извика отведнъж Фют. — Макар че, както те гледам, много ми харесваш, но право да си кажа, не те познавам добре и ме е страх от тебе.

— Защо се боиш? — попита учудено Ян Бибиян.

— Боя се да не ме оставиш. Аз обичам да правя странни работи и ти, ако не ми помагаш, по-добре да се разделим още сега.

— Ей — ухили се Ян Бибиян, не вярвам да си по-голям пакостник от мене.

— Кой знае — рече със съмнение Фют. — Аз трябва да те изпитам.

— Скоро ще се увериш — каза Ян Бибиян и така силно тупна Фют по рамото, че той се сви и извика от болка.

Така като се разговаряха, те стигнаха до ливадите, които се простираха край реката. Тук под една стара върба с прогнил дънер спряха да си починат на сянка, защото слънцето беше се издигнало високо и печеше силно. Двамата се изтегнаха на зелената трева, щастливи от великото безделие.

По едно време Ян Бибиян се повдигна и бутна Фют, който бе задрямал.

— Фют, ставай! Виж там, при оная стара кобила, пасе магарето на кацаря, който тая сутрин се опита да ме бие. Искаш ли да го пояздим?

Очите на дяволчето светнаха.

— Искам, искам — каза нервно то и скочи. — Аз отдавна познавам това животно и много ме е смях, като го видя. Но аз никога не съм се качвал на магаре. А ти?

— Ехе, колко пъти! — отговори с важност Ян Бибиян.

— Моят стар баща — рече дяволчето — не обича магарето, защото то е добро, смирено и послушно животно. Дяволите не обичат добрите и послушни животни — все едно хора ли са, или магарета. Магаретата с голяма готовност помагат на хората и послушно мъкнат тежки товари, и безропотно понасят ударите на жилавите пръчки, с които незаслужено ги наказват техните господари.

Ян Бибиян не дочака Фют да доизкаже думите си, скочи и бързо се упъти към магарето на кацаря. То престана да пасе, вдигна глава и погледна мило и дружелюбно малкото момче, което се доближи до него.

Ян Бибиян го хвана за гривата и повика Фют с ръка. Фют заскача с тънките си крачета като скакалец през ливадата и отиде при магарето.

— Качи му се! — каза Ян Бибиян. — Нали никога не си яздил магаре? Качи му се, то носи леко и не тръска.

Дяволчето скочи пъргаво като бълха и се намери на гърба на кроткото магаре. Ян Бибиян се качи също. И двамата, хванати един за друг, смушиха доброто животно и почнаха да го препускат по ливадата.

Фют издаваше весели дяволски викове, а Ян Бибиян мушеше животното с големите нокти на пръстите си и викаше:

— Дий! Дий!

Магарето тичаше по ливадата, а мършавата кобила, която пасеше там, го гледаше съжалително.

— Искаш ли още по-бързо Фют?

— Искам, искам! — извика Фют.

Ян Бибиян скочи от гърба на магарето, откърши една върбова пръчка и почна да шиба животното по задницата, ала то беше уморено от дългото тичане и не искаше вече да препуска. Тогава в главата на Ян Бибиян се мярна една чудесна мисъл.

Той отиде при кобилата, повдигна опашката й и улови в шепата си няколко конски мухи, които обичаха да се навират около краката й. Тия мухи той пусна под опашката на магарето, върху гърба на което стоеше Фют и махаше радостно крака.

Магарето е чисто животно. То не може да търпи никаква муха по тялото си. Щом го полазиха хапливите насекоми, то полудя от страх и ужас, почна да реве, да тича със страшна сила по ливадите и да хвърля чифтета със задните си крака. Най-после се тръшна на тревата и почна да се търкаля. Дяволчето отскочи настрана, удари главата си в един пън, преви се и почна да вика и да плаче с всичка сила.

Ян Бибиян отиде при него и като видя грозното му сълзливо лице, обляно в кръв, почна силно да се смее.

Отведнъж дяволчето скокна и също почна да се смее. Кръвта, която обливаше лицето му, изчезна, като че никога не е била. То прегърна Ян Бибиян и му каза:

— Браво, браво, Ян Бибиян! Ти наистина си чудно момче. Виждам, че можем да бъдем приятели. Ти издържа първия изпит. Направи зло на едно невинно животно, направи зло на приятеля си, комуто счупи главата. И при това се смя от сърце тогава, когато аз плачех от болки. Ти си достоен за другар.

В това време като изпод земята изскочи старият кацар. Той бе видял как Ян Бибиян и неговият черен другар мъчат магарето му и идеше ядосан, с жилава дрянова пръчка в ръка. Той посегна да улови яката Ян Бибиян за врата, след това наведе главата му към земята и почна да го шиба с жилавата пръчка по изопнатата задна част.

Ян Бибиян завика от болки с нечовешки глас и замърда с всичка сила, за да се отърве от ръцете на кацаря. Ала той го държеше със силната си ръка като с железни клещи, удряше и повтаряше:

— Да помниш как се язди чуждо магаре, да помниш как се язди чуждо магаре!…

— Фют, къде си, Фют, спаси ме! — почна да вика за помощ Ян Бибиян, като видя, че не може да се отскубне от силните ръце на кацаря.

Фют благоразумно беше офейкал още при вида на дряновата пръчка и скрит зад една върба, със смях гледаше как биеха другаря му.

— Фют, ти нали всичко можеш, помогни ми, направи се на невидим и ощипи за крака тоя проклет кацар, защото задникът ми гори от огън! Ще ме убие, ще умра!…

Фют слушаше от прикритието си жалните думи на Ян Бибиян и се пукаше от смях.

След като го наби хубаво, кацарят пусна Ян Бибиян, удари му един ритник и си отиде.

Дяволчето гледа, докато кацарят се отдалечи, изскочи от прикритието си и отиде при Ян Бибиян.

— Ти защо ме остави да ме пребият! — развика се Ян Бибиян обиден. — Това ли ти е приятелството!

— Прощавай, Ян Бибиян — каза Фют, — ние, дяволите, макар че от нищо се не боим, от три неща ни е много страх — от миризмата на тамяна, от кръста и от дряновата пръчка. Още щом я видях в ръцето му, такъв страх ме хвана, че аз се разтреперах, побягнах и докато стигнах до върбата, три пъти се препънах.

— Така ли? — каза Ян Бибиян, който все още хлипаше и не можеше да се успокои. — Ще му дойде редът и аз да ти се отплатя за тая приятелска услуга. Помогни ми поне да се изправя на краката си!

Фют хвана Ян Бибиян под мишници и го вдигна.

— Олеле, боли! — хвана се Ян Бибиян за битото място. Кръв течеше от месата му и цапаше скъсаните му панталони.

Тогава Фют се наведе и плю няколко пъти на раните му. Отведнъж те зараснаха, кръвта спря и Ян Бибиян усети, че болките му минаха. Той почна да подскача и да вика, дори запя:

— Не ме боли вече, не ме боли вече!

— И мене не ме боли вече! — каза Фют. — Само че тука на главата между рогчетата си усещам някаква цицина. Тя ме боли. О, как почна да ме боли!

Фют се хвана за главата и почна да криви лицето си от болка.