Дума дупка не прави, но е по-тежка от плесница

Обикновено, когато говорим за насилие, ние всички имаме предвид най-очевидната му форма – физическото насилие, което причинява болка и обикновено е причинено от един човек на друг. В днешно време все още съществуват хора, които оправдават физическото насилие и дори някои го наричат „ефективни методи за възпитание“.

Децата обаче лесно могат да бъдат наранени не само с плесница. Често като родители, ние изпускаме нервите си, напрегнати сме, депресирани сме, а резултатът е повишаване на тон, викове и обвинения, които отправяме към децата. В известни рамки, това е допустимо, но ако в гнева си отправяме неоправдани обвинения към децата или си мислим, че ги възпитаваме като им крещим, това вече не е възпитание, а насилие, макар и да не сме ги докоснали с пръст.

Крясъците, виковете, обидното отношение, всички тези начини на взаимодействие с децата, които прилагаме в ежедневието си на родители, са по-скоро изява на безсилието ни да се справим с конкретна житейска ситуации, а не метод на възпитание и най-сигурен начин  да упражним словесно насилие спрямо децата си.

Словесното насилие в много случаи е силно накърняващо както самочувствието на детето, така и нашия собствен авторитет. Обикновено децата предизвикват с поведението си определена родителска реакция, така че търпението просто се срива, но нищо не може да оправдае насилието – било то словесно или физическо.

Словесното насилие обикновено бива предхождано от критика. Лошото поведение на децата ядосва родителите, те критикуват това поведение, но ако децата неглижират обикновените забележки, критиката скоро прераства в обиди. Това поведение при повечето родители е като наклонена плоскост, една дума за поведението, може да доведе до употребата на епитети и определения за качествата на самото дете, а от там до словесното насилие, свързано с крясъци и нервни изблици има само една крачка. Личните обиди, които в състояние на афект родителите са склонни да отправят към едно дете, се запечатват завинаги в неговото съзнание и остават там през целия му живот. Думи от рода на „идиот“, „некадърник“, „тъпак“  и други подобни, са недопустими за речника на родителите. Естествено е възрастните да се опитват да разговарят с децата за тяхната отговорност, за задълженията им, за способностите им, но използването на обидни епитети трябва да бъде абсолютно забранено. Каквото и да направи едно дете, каквато и грешка да е допуснало, то най-вероятно я сторило това напълно несъзнателно и да бъде обвинявано за това не само няма да поправи грешката, но и няма как да даде обяснение на детето къде и с какво всъщност то е сгрешило.

Схващането, че „дума дупка не прави“ съвсем не е вярно. То може да послужи единствено за извинение на хората, които приемат вербалното насилие за нещо нормално. Тези хора обикновено са свикнали с подобно поведение и го приемат за норма, а не трябва да е така. За много хора е трудно да разберат и да определят къде е границата между чисто емоционалната реч и вербалното насилие.

Вербалното насилие носи в себе си целенасочено намерение. То има за цел за манипулира, да заплаши, унижи, обиди и засрами даден човек. Ако ние изричаме думи с подобна цел, автоматично ставаме преки участници с процеса на словесното насилие, и дори ако само сме свидетели на подобно отношение, отново сме преки съучастници. Никой и по никакъв начин не бива да приема, че подобно отношение и поведение е нормално и не е редно то да бъде подминавано с безразличие или още по-лошо да бъде оправдавано по някаква причина.

Вербалното насилие доказано уврежда развиващия се детски мозък и причинява промени в неговата структура на физическо ниво. Децата научават думите, които са чули под формата на критика и тъй като нямат психологическата зрялост да активират защитни механизми, няма как да разберат, че казаното по техен адрес може и да не е вярно. Особено опасни са ситуациите, в които родителите казват думи по адрес на друг човек (другия родител, баба, дядо, учител, брат или сестра), с което уронват авторитета му – тогава влиянието на тези думи върху емоционалното състояние на детето е огромно.

Както при децата, така и при възрастните, сигналът за физическа или емоционална болка преминава по едни и същи неврогенни пътища.

Много хора смятат вербалното насилие за напълно нормално по различни причини. Обикновено това са възрастни, които системно са били подлагани на подобно насилие като деца и поради тази причина за тях е напълно естествено подобно поведение. Това е и причината поради която те самите използват словесното насилие в ежедневието си спрямо собствените си деца или други хора. Независимо, че те самите носят белезите от подобно вербално насилие, остават пасивни и не правят нищо, за да преустановят словесното насилие. Това се случва, защото те панически се стремят да получат одобрението и обичта от страна на собствените си родители, от които в детството си са получавали упреци и обиди. Много често такива хора са склонни да отричат и да извиняват насилственото поведение на възрастните спрямо себе си, отричайки, че то изобщо някога е било факт в живота им. При хората, преживели емоционално насилие в детството си често е налице подобно отношение не само към собствените им деца, но и към много възрастни от близкото им обкръжение. Подобни комуникационни прийоми тези хора използват често в ежедневието си. Много възрастни се присмиват или открито заявяват на децата си да млъкнат. Това поведение може да доведе до обезличаване личността на детето, до обезсмисляне на всичките му други усилия и дори до интелектуална деградация.

За да растат пълноценни и самостоятелни личности децата трябва да усещат родителската подкрепа и любов, които изключват униженията и обидите.

Прикриването на вербалното насилие зад клишета от типа, че така децата се дисциплинират и получават необходимото възпитание, не бива да се толерира по никакъв начин. Когато обвиняваме или обиждаме детето си, това го превръща в жертва и го кара да се съмнява в себе си и в своите възможности.

Понякога, когато един родител упражнява словесно насилие над детето си, той може да се прикрива зад маската на привидна честност, да парадира, че е откровен, и по никакъв начин не цели да обиди детето или да накърни неговото самочувствие. Много често обаче зад подобно поведение се крие единствено опит да се извини унижаващото поведение към другия.

Всяко дете трябва да е наясно, че честността не накърнява самочувствието и не отправя обиди.

Словесното насилие може да не се нуждае от думи. Някой може да накаже друг просто с мълчание, да отказва да си комуникира с него, да не отговаря на въпросите му или да се отнася с пренебрежение към дадена ситуация. Това поведение също е демонстрация на сила, също както и откритите подигравки и обиди. Подобно отношение от страна на насилника е с цел да накара отсрещната страна да се почувства незначителна и маловажна.

Да се оправдава вербалното насилие под една или друга форма омаловажава болезнените преживявания на жертвите му. Повечето хора вярват, че единствено физическото насилие е от значение и нанася сериозни поражения върху личността на подрастващите и омаловажават вредното въздействие на емоционалното и вербалното насилие. Много от тях искрено вярват, че, ако не е имало шамари, не се е случило нищо сериозно.

Хората, които са били жертви на вербално насилие, особено в детска възраст, страдат от различни по степен трудности в живота си по-късно. Това включва ниско самочувствие, проблеми с доверието в другите, неспособност да се справят с емоциите си и т.н. Възстановяването от всичко това може да отнеме години, а може и никога да не настъпи.

Хората са така устроени, че са по-склонни да оправдават вербалното насилие, като по този начин намират извинение за собственото си поведение, в случаите, в които волно или неволно те самите са упражнили спрямо друг човек словесно насилие. Защото, нека бъдем откровени, всеки в определени ситуации е склонен да казва по нещо лошо, обидно, болезнено и дори жестоко.

Според някои последни проучвания, лошото поведение и насилието са заразни. Когато сме в обкръжението на хора, упражняващи словесно насилие, подсъзнателно ние ставаме техни жертви и започваме да използваме техните методи на взаимодействие спрямо околните. Ето защо е от изключителна важност да внимаваме с думите, които използваме, особено, когато сме ядосани и гневни – на първо място заради себе си, но най-вече заради своите деца и близки. Когато допуснем подобно поведение, не е нужно да търсим оправдания, по-добре да се извиним за това, което сме казали, защото вербалното насилие не бива да се превръща в норма и да битува в ежедневието ни под каквато и да е форма.

Първите седем