Може би често сте срещали теорията, че самочувствието е свързано с обичта и вниманието, което родителите са ни давали, когато сме били малки. Бихме казали дори, че връзката между детето и родителите започва още преди то да се е родило, защото едно дете се ражда първо в желанието на родителите да го създадат, след това идва реалната страна на това създаване. Друг е въпросът, че често преди бебето да се роди, родителите имат една утопична представа за това какъв ще е животът с тяхното дете. Представа, която изчезва в момента, в който бебето се появи, а с него безсънните нощи, различните всекидневни проблеми и организация на личния и професионален живот на семейството. Живеем в динамичен свят и всеки ден се борим с разни приоритети: какво да свършим първо, откъде да започнем? По този начин реалността отдалечава родителя от утопичната представа за родителските грижи и семейния живот и понякога родителите правят каквото могат, а не каквото искат и си представят.

Лекувала съм много пациенти, които са се чувствали виновни, че не са дали на децата си това, което са искали да дадат. Лекувала съм и пациенти, които буквално са ненавиждали родителите си, защото според тях не са получили достатъчно обич, грижа и внимание. Много от тях са казвали, че нямат самочувствие, късмет, хубав живот, просто защото родителите не са си свършили добре работата.

Интересното тук е, че тази идея не е напълно правилна. Вярно е твърдението, че самочувствието е свързано с обичта и вниманието на родителите към детето, но това, което по-малко се коментира, е, че всеки човек носи отговорност за това какъв ще е животът му. Родителите нямат сто процентова сила и не са никаква гаранция, че детето ще е щастливо когато порасне. Дори смело мога да твърдя, че при много от семействата, на които съм правила семейни терапии, най-перфектните родители отглеждат най-проблематичните деца.

Как става това?

Има една българска поговорка, която гласи : “Много хубаво, не е на хубаво“. Как си я обясняваме с термините на семейната терапия? Бихме казали: силната обич, убива обичта; силната близост, убива близостта.

Какво означава това?

Понякога е по-добре да не дадем достатъчно, отколкото да дадем твърде много. Един британски педопсихиатър, Доналд Уиникът (англ. Donald Winnicott), творил малко след Фройд, развива интересни и силно актуални в днешно време теории за връзката между майката и детето, като набляга на това как тази връзка НЕ е перфектна. Именно защото тя не е перфектна, детето развива автономност и расте като уравновесен човек.

Ако майката задушава детето си със своето присъствие, забележки и високи изисквания, то е изложено на по-голям риск да развие в бъдеще проблеми или душевни болести.

Когато майката оставя достатъчна свобода на детето (тук нямаме предвид, че тя не трябва да се интересува от него), се отваря възможността то да потърси други източници и модели на подражание. Обикновено те са учителката/учителят в училище, чичото/лелята, родителите на приятелчетата, бабата/дядото и т.н. Детето започва да разбира, че не е единствено и изцяло зависимо от своите родители.

Когато сме малки, ние приемаме за истина всичко, което казват родителите ни. Ако майката постоянно казва на детето, че не е достатъчно умно, защото няма силни оценки в училище, то приема и се примирява с тази истина. Но ако родителите му дадат свободата да приеме други източници на поведение и мнения, детето тогава ще разбере, че думите са мнение на майка му, а не универсална истина. Тогава то няма да си каже : “Ами, глупав съм, какво да направя, мама каза така“, а “Трябва може би да положа усилия и да стана като чичо“. Именно тази промяна е дело на защитните и адаптационни механизми, които са вродени, но които се развиват различно при всеки човек според обстоятелствата. Тук вече се включва и човешката, индивидуална отговорност. Тя е типична за всеки човек, независимо от поведението на родителите, колкото и нелогично да ни се струва това.

автор: Нина Ежова