приказка от Ангел Каралийчев
Разровила баба огнището скришом, извадила питката и я потулила някъде. Ваню и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта — няма я.
— Бабо, дай ни питката, бабо! — замоли се Ваню.
— Бабке, молим ти се, дай ни я! — изправи се пред нея сестричето му.
— Шшшшт! Мирувайте, че видите ли хурката! — сопна се баба им.
— Бабичко, много сме гладни ба! — с нажален глас пееше Кунето.
— Я зяпни да видя!
Пуста баба, все не вярва. Кунето разтвори като рибка малката си устица.
— Пуй, че огладняло момичето ми — рече бабата, — ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тетю ви с шейната.
— Де е питката ба? — дръпна сукмана й Ваню и я погледна с очи, от които се гласяха да паднат две сълзи.
— Де я. Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте, кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черню и джафка.
Ваню и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг — един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи постали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката.
— Бабо… — обърна се умислен Ваню.
— Ей.
— Право ще кажеш, вярно ли е?
— Кое?
— Онуй, дето ни го разправи снощи, че уж питката ходела да си обикаля нивката.
— Вярно е, чедо! Баба никога не лъже.
— Ами далеч ли е нивката?
— Много е далеч.
— Чак до голямата гора, че зад нея? — показа с пръст Кунето.
— Там.
Двете деца пак опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът им едвам излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега.
— Бабо, хайде пак да ни разправиш за питката — обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка.
— Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих.
— Още един път искаме.
— Хубаво. Слушайте! Тя, питката — започна баба им, — като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг. Подир нея се втурнал Черню. Гонил я до моста, но не я достигнал, защото летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черню лавнал два-три пъти подир оня, що духа, и се върнал.
Минала питката през равното поле, навлязла в гората. Тъкмо влизала в гората и насреща й, насред пътя, отневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:
— Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.
— Недей, вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене ми е баба заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.
Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.
Питката хукнала. Бре нагоре, бре надоле, между старите дървета — право на нивата. Гледа — голяма, широка нива. Насред нивата — круша-самосянка, стои като самодива в бяла премяна. А под синора — кладенчето замръзнало.
Навела се зачервената от студ питка и попитала:
— Тук ли е житцето?
— Тук съм — рекло то с тъничко гласче като на пчелица.
— Ами будно ли е, или спи?
— Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се презглава с бяла черга. Едвам диша.
В гората било много страшно. Нивата — сред самата гора. Бучел лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило — нищичко не ще да знае.
— Гладно ли е? — попитала го питката.
— Не е.
— Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета — всичките ще станат питки.
Засмяло се тихо под снега житцето. Уж го лъжела питката. Как може то да стане питка?
Глупавичко е, защото е много мъничко — само на два месеца.
Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минала през гората, ами заобиколила по долината, през ливадето, поела дълбокия път — иде си.
— Ами вълкът, бабо?
— Вълкът клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му.
Пустата питка, колко е хитрушка!
Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни.
— Ваньо-о-о, тичай — шейната!
— Иде си тетью, ху-у-у-у! Какъв е побелял!
— Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката.
