За същността на приемната грижа
Да разшириш психическите си и духовни граници – твоите собствени, вашите с партньора ви и тези на биологичното дете…
Да си готов да преобърнеш живота си, отваряйки сърцето си за болката, срама, самотата, гнева, нуждата и любовта на едно ранено мъниче, което съчетава по уникален начин преждевременно развит самоконтрол, крещящи социални нужди и липса на елементарни познания за света и живота…
Да не избираш дете, точно както не ти е дадено да избираш собственото си, а да се надяваш да бъдеш правилно избран от социалните служби и най-вече избран от приемното дете…
В дома за изоставени деца да те нападнат много малчугани – самотници и ти да дисциплинираш ума и вниманието си към едничко…
Да пребориш предразсъдъците и страха /бариерата, наречена „дете от дом”/ и погледнеш плахите, самотни, гневни и пълни с горест очи…
Да виждаш как мъничето е намерило опора във връстниците си от дома и споделя с тях, а не със значим възрастен…
Да броиш през сълзи дните и нощите от периода на напасване и да воюваш със отговорните служби за скорошно настаняване…
Да отговаряш на въпроси „За колко дълго? До кога? За винаги ли?”, без да влизаш в подробности за условността на приемната грижа… Да даваш ясна перспектива, когато системата не е в състояние да ти я даде…
Да възприемаш и ползваш изрази като „стария дом”, „мама, която ме е родила”, „лошата ми майка” и „мама, която се грижи за мен”, подсказващи тежкия старт в живота на детето…
Да не познаваш миналото, да изстрадваш призрака му в настоящето и въпреки него да утвърждаваш и търпеливо да чакаш и да се надяваш на бъдещето…
Да слушаш спокойно от устата на дете потресаващи спомени, които дори за възрастен са абсурдни…
Да откриваш в игрите и в диалозите с куклите преживелици, които е болезнено да се споделят като спомен… Да ограничаваш въобръжението си по отношение на неизвестното минало…
Да виждаш колко много се старае и търси одобрение и да се радваш при първите признаци за съхранен характер и личност…
Да си изненадан, че можеш да обикнеш някой „не-твой”…
Да посрещаш твърдо и с безусловна любов отмъщенията за преживяното изоставяне и да търсиш начини за справяне с конфронтациите, избягвайки модела „караш ми се, значи ме забелязваш и обичаш”…
Да утвърждаваш изконни човешки потребности и умения за любов, ласка, докосване, гушкане, целуване, собственост, разговор, грижа, самоуважение, харесване на външността и цвета на кожата…
Да виждаш как светкавично наваксва в познанието на света, живота, речника и в ръста – 4 см за 2 месеца…
Да отстояваш семейните правила въпреки всички опити за оспорването им…
Да внимаваш за еднакво и справедливо отношение без фаворизация…
Да виждаш първото дете как преживява появата на новия член в семейството и загубата на внимание, лично пространство и статукво… Да споделяш страданието му, но да изпитваш гордост при най-малките знаци за порастване, приемане, съпричастност…
Да спотайваш въпроса „какво причиних на семейството си” и да преживяваш възторжено всеки малък успех като положителен знак и мотив да продължиш напред…
Да следиш борбата за внимание, конкуренцията и малките дразги между двете деца и да настръхваш през сълзи при най-малкия знак за взаимно приемане и уважение…
Да си щастлив, че не си сам и имаш опора в начинанието…
„Да подредиш пъзелчето и семейството да стане по-хубаво…”
Здравейте!
Казвам се Тони и съм на 15 години. Спомените ми, доколкото ги имам, са свързани с домове за изоставени деца. Иначе казано и аз съм едно от тях. По-точно бях, защото сега живея в приемно семейство, т.е. вече съм част от семейство. Живея в малък апартамент с приемната си майка – леля Мария, но често се срещаме със сестра й и нейното семейство. Всичките ми роднини ме обичат и ме приеха с пълно шест. Ама и аз съм си обичен, та затова, а и те са готини. Доскоро с нас живееше и баба Нина. Тя беше голяма кримка и често ме разсмиваше с нейните истории. Лошото е, че контролът е доста засилен, демек „няма хлабаво”, но пък плюсовете си струват. Моят приемен брат батко Иван ни посещава почти всеки ден. По случай завършването на учебната година ни заведе на китайски ресторант.
Любимото ми занимание са танците. Много си падам по брейк и хип-хоп. Ходя на тренировки по танци няколко пъти седмично. В дома, за да отида на танци се налагаше да лъжа възпитателите. Сега този проблем отпадна. Някак си ми олекна като не се налага да лъжа. Както казва приемната ми майка – истината е най-лесна.
Другата ми страст е спортът. Обичам футбол, баскетбол, волейбол и лека атлетика. Между другото, споменах ли, че имам един сребърен медал по лека атлетика? Ако съм пропуснал – от скромност е. Славя се с нея.
Е, едно от недотам любимите ми занимания, е четенето, но няма как. В момента чета „Малкият принц”. Ще кажете, че е детска, но има много място за размисъл. Обикновено аз чета на глас, а леля Мария ме слуша. Подозирам, че така й е по-лесно, вместо да си чете сама. Доскоро се борихме с книгата „Спасителят в ръжта”. И там има място за размисъл. Абе, все чисти по сърце герои, ама някак неразбрани.
Понякога се събираме с други приемни семейства във „фондацията”, аз така й казвам. Там си имам приятели. Жалко, че Хава замина, но пък другите са тук. Между другото от там ми подариха компютър. Та така я карам. За сега толкова. Животът е пред мен и е готин.
1,563 преглеждания
