За децата и играчките
Както е ясно, напoследък съм на темата за игрите. И по-точно, за игрите с подръчни средства. Никога не съм била от майките, които – леле, само как звучи, никога, че то нашето „някога“ е толкова ново още, ама вече ми се струва като от завинаги като да е било така, живот в троица – искат постоянно и на всяка цена да забавляват детето си. Струва ми се, първоначално интуитивно, след това и подкрепено с документална данна от експертни онлайн източници, че и от някои офлайн, тип приятелско споделяне с други в същия епизод на семейния сериал, че това би довело само до преумора, раздразнение и крайно неудовлетворение и на двете страни. Тоест, отново и поредно, пътят на добрите намерения с предобречения му трагичен край. Така де, представете си само едно ново, малко, неспособно да се съсредоточава, с неизградени невронни връзки същественце – и то си седи, мило и кротко и някой непрестанно с надяната ухилена физиономия и задължителен напевен, клонящ към откровен дебилизъм гласец му натяква „Виж сега това, мами“, „Я сега пък гледай тука какво става“, „Кукууу, какво прави това“ и „Бръм, какво ли рпави пъ онова“. Ами много ясно, че въпросното създание би изпаднало в негодувание висшо, независимо от дълбокото благородство на намеренията, довело до несъмнено също толкова дълбоко и бъркане в семейния джоб.
Дребусите нямат нужда от всички прокламирани сетивно-симулиращи играчки, които добрите хора с маркетингов уклон така стремително ни предлагат. Какво ти предлагат, те даже си настояват. От родилния дом още се оказваме заобиколени от ведро дизайннати, умело списани брошурки и каталогчета, в които на микрон сантиметър се мъдрят по поне три изключителни, уникални, иновативни, ама толкова забавни и толкова необходителни играчки. Това развива сетивата, онова успокоява, трето подпомага пето… Ясно е, че всички тез лъскавини са предназначени основно за родителските тела, чиито мозъци са блажено омъглени от тежката отговорност на новосдобитата им роля на отговорници по отглеждане и развитие на цяло едно човешко същество. Но то, развитието, зависи в първите месеци от близостта с тях, телата и съзнанията на родителите, а не от евентуално десетките предмети, с които биха го наобиколили. Знаете, ама аз да си кажа
Естествено, по никой начин не отричам достиженията на науката. Да, има играчки, чудесно разработени, чудесно подпомагащи развитието на дребуса, чудесно занимаващи го. Но в моя много скромен и много личен опит супер скъпата музикална разработка от престижен магазин за бебешко-детски чудесии е точно толкова любопитна на милата ми принчипеса, колкото и най-евтината бяла салфетка. Даже с последната прекарва повече време – къса си я първо на големи ивици, след това методично си ги подрежда и започва разпарчетосването на всяка на хиляди дребни парченца, които миниатюрните пръстчета с такъв интерес изследват, взимат, оставят… естествено, и поднасят към всичкоизследващата й уста, ама тука се намесвам ловката аз.
Както споделих вече, голям хит са най-простичките предмети от житиебитието ни: пластмасови съдове, нещата с копчета (добре де, те не са чак толкова простички), кутията от обувки с посипани вътре каквито се сетите от безопасния спектър предметчета… убедена съм и силно вярвам, че изобщо не съм сама в тези си размисли, колкото по-елеменарен е предметът, с който си играе детенцето, толкова по-добър е той за развиване на въображението му. Моите собствени спомени кътат десетки часове, прекарани в компанията на една вилица и една лъжица – измислях си всякакви истории с тях, представях си ги като какви ли не герои, приказни, реални, покривах всичко, за което успявах да се сетя. А то хич не беше малко. И не, не си прекарвах безценните мигове от детството в компанията на вилица и лъжица поради липсата на“истински“ играчки. Просто тези ми бяха искрено най-интересни.
Спомням си и как си шиех кукли, самичка, без скъпо и драго куфарче с предварително селектирани парченца плат, копченца, иглички и карфички, каквото видях вчера в каталога на същия тоз престижен магазин за бебешко-детски чудесии. Представете си само колко по-вълнуващо за мъничето, споменоформиращо, връзкоизграждащо би била една разходка заедно с мама до магазин като Слънчоглед или Умбопо, да изберете заедно платове, апликации, шарении… вместо всичко да се получи наготово, в спретната купчинка, една от хилядите такива произведени, еднакви, съвсем.
Също така и си рисувах приказки, от самото начало до края, правех си илюстрацийки и си измислях история или обратното, не знам, първо историята, после картинката. Струва ми се доста по-готино от книжка със зададен сценарий…
Примерите са много, знайно е. Но, смятам, няма смисъл да продължавам с тях, на всички е ясно какво искам да кажа.
Подкрепяйте въображението на мъниците си, прекрасни дами, помагайте им всякак. В крайна сметка от него зависи в какъв свят ще живеем, нали така
946 преглеждания
