„Я, да мълчиш, няма ние само с теб да се съобразяваме!“ или за пространството, което делим
В неделния следобед отиваме на гости. Приятна компания, децата тичат и се забавляват. В един момент пристигат две от тях при мен и ме молят да им прочета приказка. „Добре!“, казвам им и ги пращам да си изберат книжка. И тримата пристигат с по няколко книжки под мишница. Възрастните седят удобно около нас и гледат с умиление. След кратки преговори между децата избираме първата история, с която да открием салона за четене.
Всички накацват около мен, възможно най-близо, гушкайки се плътно, за да виждат картинките. Отварям първата страница и започвам да чета. Изчитам няколко изречения и редом с моя глас започвам да чувам колебливи опити на възрастните около нас да си говорят. Това не успява да ни разсее, но децата се сгушват още по-близо до мен, за да се абстрахират от шумовете наоколо. Възрастните, видимо окуражени от липсата на реакция, все по-смело повеждат различни разговори и то на висок глас. Изреченията в главата ми вървят в странен ритъм: „Снежанка намерила …къде ще карате Нова година … къщата на джуджетата и влязла … в Боровец, сигурно… Всичко вътре било мъничко, леглата, масите … имаме се един хотел, в който обичаме да ходим …паничките, лъжичките … елате и вие…Седнала да хапне от вечерята им… Ще е супер…“
Спрях за малко и погледнах към говорящите да намалят поне височината на дискусията. Кратката пауза ми позволи да прочета 3-4 изречения, преди приказката съвсем да беше изкълчена от плановете за Нова година. Едно от децата в този момент, също не издържа и викна: „Тихо, пречите!“ И тогава с една такава, магична, приказна лекота, беше изречено: „Я, да мълчиш, няма ние с вас да се съобразяваме.“
Не веднъж съм била свидетел на възрастни, които нетърпеливо започват своите си неща и разговори, докато децата искат да общуват, да им се чете или да им се разказва. От децата естествено се очаква да отстъпят. Възрастните са тези, които определят правилата и имат право да правят каквото и когато смятат за добре. Няма смисъл да се отделя време и внимание на „детинщини„.
Това обаче е чиста проява на неуважение. Детето има право на своето пространство. Само си представете, ако вие искате да гледате филм или да четете и някой постоянно ви говори и прекъсва и т.н. Няма да ви е приятно. Децата имаха правода чуят приказката си на тишина. Това беше общо преживяване, от което останалите, ако бяха надмогнали „възрастното“ в себе си, щяха да имат приятен спомен.
И не само. Децата в този период учат изключително активно – те имат право да чуват думите правилно, имат право да усещат емоцията на историята и на героите. Имат право да имат своя момент на вълнение, на въпроси, на лично преживяване.
Зная, че и на възрастните им е трудно. Често им се налага да се лишават от любимите си разговори или спокойно седене на маса, защото децата търсят тяхното внимание. Но истината е, че няма как да научим децата на уважение, ако ние не ги уважаваме. Няма как да ги научим да се съобразяват с нас или другите, ако ние не се съобразяваме с тях.
18,840 преглеждания
