Всички седемгодишни заслужават да имат супергерои…

Елса бута баба с лакът и превключва на тайния им език. Понеже баба и Елса имат таен език, какъвто всички баби и внуците им трябва да имат, защото всъщност има такъв закон, казва баба. Или поне би трябвало да има.

– Оф! Бабо, стига! Незаконно е да се флиртува с полицаи! – заявява Елса на тайния език.

– Кой казва? – пита баба също на тайния език.

– Полицията! – отвръща Елса.

– Полицията трябва да е на разположение на гражданите! Аз все пак плащам данъци! – отсича баба.

Полицаят, от своя страна, ги гледа, както човек гледа седемгодишно дете и седемдесет и седем годишна баба да спорят на тайния си език в полицейско управление посред нощ. После баба му намигва изкусително и отново сочи умолително към цигарата си, но щом той поклаща глава, баба се обляга оскърбено назад и избухва на съвсем нормален език:

– Пак тази политическа коректност. В тая проклета страна отношението към пушачите е по-лошо от апартейда!

Изражението на полицая става една немалка идея по-сурово.

– Аз бих внимавал малко повече с подобни изказвания.

Баба върти очи. Елса се обръща към нея.

– Как се пише?

– Кое това? – въздъхва баба така, както въздъхва човек, когато абсолютно съвсем целият свят е против него, въпреки че той плаща данъци.

– Онова апартай-нещо-си – казва Елса.

– А-п-ъ-р-т-а-и-д – отвръща баба буква по буква.

Изобщо не се пише така, естествено. Елса го разбира веднага щом се протяга през масата, взима телефона на баба и проверява в Гугъл. Баба хич не се има с правописа.

Полицаят прелиства документите си.

– Сега ще те оставим да се прибереш, но ще те извикаме отново във връзка с взлома и пътните нарушения – казва той хладно на баба.

– Как издържаш с този Андроид? – пъшка Елса, докато се мъчи раздразнено с телефона на баба.

Телефонът е с Андроид, защото това е старият телефон на мама, а мама ползва само Андроид, въпреки че Елса непрестанно опитва да й обясни, че всеки човек с поне малко мозък си взима айфон. А баба, разбира се, изобщо не иска да има телефон, но Елса я е принудила да вземе стария на мама, защото баба редовно чупи телефона на Елса при различни инциденти, свързани с тостери. И тогава на Елса й се налага да взима назаем този на баба. Въпреки че е Андроид.

– Какви пътни нарушения? – избухва изненадано баба.

– Неправомерно шофиране, като начало – казва полицаят.

– Как така неправомерно? Това си е моята кола! Откъде накъде ще ми трябва разрешение да карам собствената си кола!

Полицаят клати търпеливо глава.

– Разрешение не. Но ти трябва шофьорска книжка.

Баба разперва ръце.

– Ето го пак покровителственото общество.

В следващия миг из цялата стая отеква трясък. Елса е ударила Андроида в масата.

– На теб пък какво ти става сега? – чуди се баба.

– Това НЕ е като апартейда!!! Ти сравни забраната за пушене с апартейда, а то не е същото. В смисъл, дори не е БЛИЗО!

Баба махва примирено с ръка.

– Казах, че е… знаеш, горе-долу като…

– И горе-долу същото НЕ е! – възразява Елса изумено.

– Беше просто сравнение, боже господи…

– Да, бооолно сравнение!

– Ти откъде знаеш?

– УИКИПЕДИЯ! – зяпва Елса и сочи телефона.

Баба се обръща отчаяно към полицая.

– И твоите деца ли се държат така?

На полицая като че ли му става неудобно.

– Ние… в нашето семейство не оставяме децата да сърфират сами в интернет…

Баба веднага разперва ръце към Елса, сякаш с този жест иска да каже „ето!“. Елса само поклаща глава и скръства ръце.

– Просто се извини, че хвърли лайно по полицая, за да можем да се приберем, бабо! – изсумтява тя на тайния език, все още подобаващо раздразнена заради онази работа с апартейда.

– Извинявай – отвръща баба на тайния език.

– На полицая, не на мен, мъпет такъв! – казва Елса.

– Тук не се извиняваме на фашисти. Аз плащам данъци. И ТИ си мъпет! – мръщи се баба.

– ТИ си! – срязва я Елса.

После двете застават със скръстени ръце, обърнали демонстративно гръб една на друга. Накрая баба кимва на полицая и казва на нормалния език:

– Би ли предал на разглезената ми внучка, че ако смята да се държи така, ще си ходи пеша?

– Пф! Кажи на НЕЯ, че възнамерявам да се прибера с мама, а пък тя да си ходи пеша! – веднага я репликира Елса.

– Кажи на н-е-я, че може… – започва баба.

Но тогава полицаят се изправя, без да каже и дума, излиза от стаята и затваря вратата след себе си по такъв начин, сякаш смята да влезе в друга стая и да зарови лице в голяма мека възглавница и да закрещи с всичка сила.

– Виж сега какво направи – казва баба.

– Виж ТИ какво направи! – отговаря Елса.

След малко в стаята влиза жена полицай с мускулести ръце и зелени очи. Като че ли и друг път е срещала баба, защото се усмихва с онази уморена усмивка, която ползват хората, които познават баба, след което въздъхва тежко и казва:

– Трябва да спреш вече с тези изпълнения, имаме да гоним и истински престъпници.

Тогава баба измърморва „Спрете вие“ и после ги пускат да се приберат.

Докато стоят на тротоара и чакат мама, Елса опипва замислено шала си. Скъсаното минава право през емблемата на Грифиндор. Елса се опитва да не заплаче. Не ѝ се получава много добре.

– Майка ти ще го оправи – казва баба, като опитва да звучи ведро и побутва Елса по рамото.

Елса поглежда нагоре притеснена. Баба кимва леко засрамено, придобива по-сериозен вид и снишава глас.

– Ух, можем… знаеш. Можем да кажем на майка ти, че шалът се е скъсал, когато опита да ми попречиш да прескоча оградата на маймуните.

Елса кима и отново прокарва пръсти по плата. Шалът не се скъса, когато Елса опита да попречи на баба да прескочи оградата. Скъса се в училище, когато три от по-големите момичета, които мразят Елса, без Елса да знае защо, я приклещиха пред столовата и я удариха, скъсаха шала и го хвърлиха в една тоалетна. Подигравателният им смях все още подскача из главата на Елса като топче от флипер.

Баба вижда погледа ѝ, навежда се напред съзаклятнически и казва на тайния език:

– Някой хубав ден ще отидем при онези чистокръвни мъпети от училище, ще ги отведем в Миамас и ще ги хвърлим на лъва!

Елса бърше очи с опакото на ръката си и леко се усмихва.

– Не съм идиот, бабо. Знам, че всичко, което направи тази вечер, беше, за да забравя за случката в училище – прошепва тя.

Баба подритва чакъла и се прокашля.

– Ами… знаеш. Ти си ми единственото внуче. Не исках, такова, да запомниш днешния ден с онова с шала. Затова реших, че вместо това можеш да го запомниш като деня, когато баба ти влезе с взлом в зоологическата градина…

– И избяга от болницата – ухилва се Елса.

– И избяга от болницата – ухилва се баба.

– И хвърли лайно по един полицай – отбелязва Елса.

– Всъщност беше пръст! Или поне по-голямата част! – възразява баба.

– Промяната на спомени е хубава суперсила – признава Елса.

Баба свива рамене.

– Ако човек не може да разкара лошотията, трябва да навакса с повече добротия.

– Няма такава дума.

– Знам.

– Благодаря, бабо – казва Елса и обляга глава на ръката на баба.

Баба само кимва и прошепва: „Ние, рицарите на кралство Миамас, просто изпълняваме дълга си“.

Защото всички седемгодишни заслужават супергерои.