В търсене на естественото раждане – от Париж до София

Всяко раждане е различно и незабравимо, но историята на Гергана е наистина уникална по много причини. Всичко започна през май,

когато получих писмо от нея. В него тя сподели с мен своята история:

Здравей, Оля! Преди един месец една прекрасна дула в Италия ми каза, че когато пристигна в България, ще намеря жената от която имам нужда… надявам се това да си ти, Оля! Моята история е малко дълга, но ако не я разкажа сега, ще загубя ценно време и може би възможност за сбъдване на желанията ми. Миналата година ми се роди прекрасно момченце, но не по начина по който си представях… Роди се във Франция, откъдето е бащата, чрез планирано цезарово сечение. Причината беше, че от петия месец докторът забеляза, че бебето е доста малко. Последваха мониторинги всяка седмица, амниоцентеза, с добри резултати, докато през 35-тата седмица ме изпратиха в специална болница уж с по-добро оборудване и специализирани в секциото, където ми направиха ехограф през първия ден и където останах една седмица, през която минавах през мониторинг 3 пъти на ден. След една седмица ми направиха ехограф и ми казаха, че бебето не е наддало изобщо от последната седмица…

Два часа по-късно се роди малкото ми момченце тежащо 1.900 кг. В момента Мартин е здраво и много усмихнато бебе, но аз не намирам спокойствие, задавайки си въпроса дали не трябваше да се противопоставя по-силно на докторското мнение и да си тръгна от болницата следвайки своите чувства и инстинкт… но това е минало заминало, и колкото и да бях разочарована от начина по който „родих“ първото си детенце, споменът си остава магически за срещата с малкото ми момченце. Три месеца по-късно обаче кърмата ми свърши и забременях отново… т.е. в момента съм в края на 7-мия месец…

Пристигнах в България преди една седмица и имам намерение да раждам тук. Как, къде и с кого още не е ясно. Знам, че случаят ми е доста специфичен заради предишно цезарово сечение и заради твърде скорото забременяване отново. Но въпреки това вярвам в силата на тялото и духа, в способностите на собственото си тяло и във вселената, която ще ми помага. Не знам къде да търся мнения, помощ… Не че намерих много подкрепа и компетентни мнения във Франция. Дълго време се лутах в неизвестност и несигурност, докато не срещнах тази прекрасна жена и дула в Италия, която ми вдъхна кураж и вяра в стремежа ми за естествено раждане, и която ми разказа за Мишел Оден и неговата практика.

Всъщност тя тъкмо се връщаше от семинар, който бе организирала с него. И когато я слушах бях едновременно безкрайно щастлива и безкрайно нещастна. Щастлива, защото тя ми вдъхна кураж да вярвам в себе си, но бях много скептично настроена за положението в България. Не вярвах, че някой ще бъде достатъчно отворен и смел за да ме подкрепи по пътя, който съм поела, но тази жена ми каза че ще намеря точно жената, акушерката или дулата от която имам нужда… може ли това да си ти? Чувстваш ли се достатъчно сигурна в знанията и уменията си, във вярата в силата на женското тяло и на природата, за да бъдеш до мен в този труден, рискован и прекрасен момент от моя живот и живота на детето ми? И ако да, какво следва? :-)”

Можете ли да си представите как се почувствах след това писмо? Бебето на Гергана щеше да се роди по-малко от година след секцио – наистина много малка разлика… От една страна дори най-големите привърженици на естественото раждане, включително Мишел Оден, пишат за това, че когато са минали по-малко от 1,5 години след секцио, рискът от руптура на матката е по-голям. Много се съмнявах, че в България ще успеем да намерим лекар, който да ни подрепи в това начинание. Изобщо не сме обсъждали варианта да действаме без подкрепа от лекар – Гергана не искаше да поема неразумни рискове. Когато ми писа, тя беше в Бургас, което естествено не правеше нещата по-лесни – изобщо не ми беше ясно как и къде ще бъде, ако се стигне до това да я подкрепям.

Но от друга страна, като изключим доводите на разума, за мен темата за естествено раждане след секцио има особено специално значение заради личния ми опит. Въпреки данните от изследванията, които показват, че над 70% от тези жени могат да родят нормално, все още се случва много рядко в България. Толкова много ми се искаше да повярвам, че при Гергана ще се получи! Като знак от съдбата приех и факта, че първото й бебе е родено точно на моя рожден ден. Не можех да й обещая абсолютно нищо, но реших, че ще направя всичко, което мога, за да я подрепя. Знаех, че ако не се получи, ще имам точните думи за нея, ще знам как да я успокоя…

Но всъщност това нямаше никакво значение, защото наистина повярвах в нея и от този момент нататък нямах никакво съмнение, че ще успее. Въпреки всичките трудности, които срещнахме, тази увереност остана с мен до края. Самата аз към този момент вече бях бременна и при поредния си преглед при д-р Николова в Св.Лазар я попитах какво мисли за случая на Гергана. За мое огромно учудване тя каза, че според нея няма проблем да се пробва. Рискът от руптура на матката не я притеснявал, защото това се случвало много рядко. Даже Гергана имала по-големи шансове от мен да роди нормално, защото за разлика от мен, при нея не се очаква бебето да е голямо. Е, не беше много окуражаващо за мен, но разбира се се зарадвах.

За Световната седмица на раждането през май организирахме среща-дискусия с д-р Николова. Гергана реши да дойде в София и се запознахме. Тогава тя самата чу мнението на д-р Николова за нейния случай. Остана да си поговорим след семинара. Все още не беше ясно дали ще ражда в Бургас или в София. За Св.Лазар както обикновено основното притеснение беше високата цена. Обещах да й помогна в търсенето на лекар, разбрахме се да поддържаме връзка и си замина. Известно време след това си писахме и тя ми разказа за визитата си в болницата в Бургас. Лекарят, с когото беше говорила, й беше описал подробно усложненията, които могат да възникнат, многото кръв и рисковете за нейния живот и живота на детето й. Казал й е, че ако беше негова дъщеря, никога не би й позволил да роди нормално и тя си е тръгнала от там със свито сърце. Защо ли това изобщо не ме изненада?

В крайна сметка не останаха много варианти и около месец преди термина Гергана дойде в София заедно с мъжа си и малкия бъдещ батко. Чакахме раждането, а през това време те живееха в караваната, с която бяха дошли – истински родилен туризъм! Срещнахме се за да си поговорим за раждането – разказах й за начините да си помогне и медицинските интервенции, тя не беше задълбавала много в тези неща. Говорихме отново и с д-р Николова. Гергана беше първата жена, с която нямахме план за раждането. Беше ясно, че ще се действа според ситуацията и ще се доверим на екипа, ако има нещо притеснително. Знаеше се и че няма да има ускоряване на раждането и упойка – заради предишното секцио. Тогава в Св.Лазар тъкмо беше Христина – позната майка, която токущо беше родила естествено след секцио. Заведох Гергана при нея, да си поговорят и да й вдъхне кураж. След това тя нямаше съмнения относно избора на болница. Раждането започна с фалшив старт – Гергана имаше контракции през нощта, сутринта отиде в болницата, приеха я, но се оказа, че още няма разкритие, контракциите спряха и си тръгна.

Следващия път, когато ми звънна беше 2 часа през нощта – вече нямаше съмнение, че нещата са сериозни. Всички отидохме в болницата веднага, такава беше уговорката ни. Имаше 5 см. разкритие – това страхотно ме зарадва! Но тоновете на бебето притесниха д-р Николова…. Тя предложи да спука околоплодния мехур, за да видим дали няма да се оправят. Това противоречеше на всичко, което съм чела – дори напротив, един от рисковете на амниотомията е да се притисне някъде пъпната връв и да паднат тоновете. Споделих притеснението си, но д-р Николова каза, че според нея това няма да се случи, но ако не предприемем нищо и тоновете останат така, ще бъде рисковано да се чака и може да се наложи секцио. Спука околоплодния мехур – водите се оказаха зелени. Но удивителното е, че след процедурата тоновете наистина се оправиха. Сега вече можехме да се отпуснем малко.

Останахме в стаята с Гергана, мъжа й и малкия Марти. Запалих свещи и пуснах музика. Правих масаж на Гергана, държах я за ръката, напомнях й да диша, докосвах лицето й там, където забелязвах, че се стяга. Не се получаваше обаче да постигнем съвсем спокойна и релаксирана обстановка – лекарите влизаха често да следят тоновете на бебето. Те ту се оправяха, ту пак се влошаваха. Вагиналните прегледи също бяха доста чести – д-р Николова настояваше да е така, не само, за да следи прогреса, но защото според нея така тоновете се подобряват. Необяснимо за мен, но наистина беше така. Разкритието вървеше бързо. Между 5-6 часа сутринта вече беше стигнала до 8 см. Предполагах, че ще роди доста скоро и се чувахме по телефона с мъжа ми, за да се разберем дали да тръгва на работа и какво да прави с децата. Само ако знаехме, че ще се прибера чак вечерта…

На тези 8 см. прогресът спря за дълги часове. Гергана я болеше много и вече нищо, което правех, не помагаше особено. Разхождахме се по коридорите, катерехме стълби, държах я и й разтривах кръста по време на контракция. Не искаше нито да яде, нито да пие и се беше изтощила много. От време на време повръщаше стомашни сокове. Често ме питаше «Колко още?» – не знаех какво да й кажа, освен, че знам, че е много трудно и да й напомня, че го прави заради бебето. В един момент беше доста обезверена, уморена, не искаше да се движи, лежеше само по гръб. Освен всичко друго беше много притеснително, че Гергана изпитваше болка и между контракциите – и то точно в областта на белега от предишното секцио. Мъжът й и бебето бяха там, но присъствието им не й помагаше, напротив, когато малкият издаваше звук или мъжът й я докосваше и й говореше, я болеше още повече. Явно защото се притесняваше и за тях и се разконцентрираше.

Не помня вече в колко часа, може би около обяд, няколко лекари прегледаха Гергана. Дежурната лекарка д-р Райчева смяташе, че няма как да се получи естествено раждане и трябва да се премине към секцио без да се губи излишно време. Тогава усетих, че въпреки, че се притеснява и се колебае, д-р Николова е с нас и продължава да ни подрепя. Спомням си, че това усещане ми даде много кураж и сили. Все пак и тя не искаше да рискува и поиска и трето мнение – на д-р Николов. Докато лекарите се съвещаваха в коридора, Гергана каза «Е, поне опитахме…» Беше приела варианта секцио. «Моля те, не се предавай още» – казах й. Д-р Николова се върна и каза, че д-р Николов също мисли, че нормално раждане е възможно. Тя предложи да се сложи система с глюкоза, за да даде малко енергия на Гергана. Бях съгласна, че е добре, защото виждах колко е изтощена, а продължаваше да отказва храна и вода. Сложиха системата. Консултирах се по телефона с хомеопат и й дадох хомеопатично лекарство за подпомагане на прогреса.

По това време мъжът на Гергана отиде да заведе малкия при роднини. Не знам кое от всичко помогна, но най-накрая мръднахме от мъртвата точка от 8 см! Сантиметрите станаха 9, напредвахме много бавно, лекарите чакаха без да предприемат нищо, само следяха тоновете на бебето почти постоянно. «Има ли вече напъни?» се чуваше често, но отговорът отново и отново беше “Не”. По едно време се преместихме в родилна зала. Гергана живна значително, разхождаше се доста и си клатеше таза по време на контракции, явно й дойдоха нови сили. Най-накрая усети и напъните. Втората фаза беше тежка и продължи около два часа. Виждах колко й е трудно и през цялото време бях до главата й, подрепях я и я окуражавах. «Напредваш, вече виждаме главичката, има руса косичка, още малко остана…» Лекарите бяха притеснени заради това, че сякаш не напредваше и заради тоновете на бебето. Обстановката беше напрегната.

Таткото се върна по някое време и остана в родилна зала до раждането. Мога само да си представям колко трудно му е било да гледа жена си да се мъчи, да усеща общото напрежение и да не разбира добре какво казват лекарите. Определено и той имаше нужда от подрепа и отчитам като голям свой пропуск, че не успях да му обърна много внимание – бях се фокусирала изцяло върху Гергана. Д-р Николова каза, че не бива да се бавим повече и обясни на Гергана, че ще се наложи да направят Кристелер (ще я натиснат по корема). Тя ме погледна и ме попита какво мисля, но лекарката каза “Сега вече не е важно какво мисли тя, а какво мисля аз” – това прозвуча на място, убедително и по никакъв начин не обидно.

Последваха 2-3 контракции, по време на които д-р Райчева натискаше корема на Гергана. Д-р Николова направи епизиотомия и изроди бебето. “Вижте! Има истински възел на пъпната връв!” – извика тя. Ето защо се връщаше все назад и тоновете падаха. Моментът беше невероятно вълнуващ и дори се просълзих. „Ти пък защо ревеш?“ – попита ме доторката. Явно беше смес от радост, вълнение, притеснение и от облекчение. Гергана още не можеше да се зарадва истински – трябваше да се увери, че всичко с бебето и с белега от предишното секцио е наред. Подадоха й в ръцете прекрасната награда – красиво русичко момченце около 3,5 кг, за да могат да го посрещнат двамата с таткото.

Часът беше около 5 вечерта, бяха минали над 15 часа след пристигането ни в болницата. Плацентата излезе, но не беше цяла. Заради това и заради епизиотомията направиха краткотрайна обща анестезия и Гергана заспа. Докато тя беше под упойка, бебето през цялото време беше в ръцете на баща си. През това време лекарите зашиха Гергана и се разбра, че всичко със стария белег е наред. По някое време мъжът й отиде да вземе Марти и даде бебето на мен. Седях в родилната зала и чаках Гергана да се събуди, за да може да види бебето си веднага и за да й кажа, че всичко е минало успешно. Гергана постепенно дойде на себе си, дойдоха и мъжът й с малкия батко и вече можехме да радваме наистина.

Ако кажа, че това раждане не беше лесно, няма да кажа нищо, защото определено беше голямо предизвикателство за майката и за всички, които бяхме до нея. Но ето че се оказа, че с много силно желание, с подрепа и с търпение естественото раждане е възможно, дори по-малко от година след секцио. Когато си тръгвах Гергана ми каза «Без теб всичко щеше да е много по-ужасно, вече изобщо не мога да си представя раждане без дула!» И тези думи ще останат с мен завинаги. Не спирайте да мечтаете!

От Гергана: “Подкрепата, която ми беше, Топлината, която излъчи, Любовта, която сподели, Надеждата, която ми вдъхна, И светлинката, която донесе, В такъв съкровен и все пак тежък момент Не могат да бъдат оценени По никакъв друг начин, освен безценни! На 6.07, свещената дата, когато Лио се роди, Ние се превърнахме в по-силни жени и майки С повече вяра и надежда в естественото раждане!”

Още подобни истории:

   Маги Малеева разказва за своето раждане

   Едно неочаквано раждане с една различна подкрепа