В една зоологическа градина (стихче от Леда Милева)
В един голям далечен град
отворили за стар и млад
зоологическа градина.
В къщурки или в здрави клетки
поселили животни редки
и птици с пъстра перушина:
лъвове, камили кротки,
ягуар и диви котки,
мълчалив индийски слон
и бъбриви папагали,
сто маймунки и бизон,
крокодили (все заспали),
мечка — бяла и голяма,
зебра в шарена пижама,
и жираф с проточен врат,
и бразилски мравояд.
След дълъг път през океани,
през девет планини,
животните — отвред събрани —
живели мирни дни.
Пазачите с метли и четки
редовно чистят всички клетки.
Храната — готвена, сурова —
кой както иска, е готова.
Не духат степни ветрове,
не дебнат страшни врагове.
А спиш ли неспокоен сън
или те хване хрема лека,
или се убодеш на трън —
ще дойде да те види лекар!
Ех, вярно, няма го простора
на жълтите пустини,
дъхът на джунглата, на бора,
на планините сини…
Но идват всеки ден деца,
стоят пред всяка клетка
и греят техните лица
като от чудна гледка.
Да носиш на децата радост —
не е ли истинска наслада!
А щом затворят порти тежки,
щом няма шум, ни глас човешки,
животните — добри съседи —
започват весели беседи.
Маймунките седят на клон
и все закачат чичо Слон,
а той полюшва си хобота…
Тъй мирно си течал живота.
Но скоро, сякаш без причина,
започнали се препирни,
кавги из цялата градина
и крясъци по цели дни.
Лъвът към клетките съседни
дори не иска да погледне
и като жилен от коприва
реве и мята жълта грива.
Ръмжи мецана и с копита
разсърдената зебра рита!
Към своите любимци вече
децата гледат отдалече.
Търчат смутените пазачи —
какво ли този крясък значи?
Лекарство лекарят предлага —
лъвът се мята като луд.
Не, нищо, нищо не помага!…
В градината настанал смут.
Не знаел никой, че дошла
отвън, с разрошени крила
една бъбрива, тънкокрака,
наглед обикновена сврака.
Тя първо всички посетила —
паун и лъв, жираф и слон —
навсякъде с усмивка мила,
навсякъде с дълбок поклон.
— Здравей, прекрасен Лъв,
по глас и сила пръв!
— Пауне, по земята няма
от хубостта ти по-голяма!
— Жирафе тънковрат,
ти имаш чуден цвят!
— О, мъдър, царствен Слон,
ти заслужаваш трон!
И тъй, покана без да чака,
летяла гостенката-сврака
с наметка черна, с риза бяла —
пред всяка клетка се поспряла.
— Това е много мила птица! —
решила гордата лъвица.
Лъвът добавил кратко:
— Да, тя приказва сладко!
— Чувствителна е като струна! —
изкряскал весело пауна.
— Каква умница — рекъл слона.
— Глава — достойна за корона!
След два дни гостенката сврака
пак излетяла от клонака.
Отново всички посетила —
паун и лъв, жираф и слон,
навсякъде с усмивка мила,
навсякъде с дълбок поклон.
— Ах, Слоне, знаеш ли що чух?
Лъвът говори, че си глух,
та затова си мълчалив!
А оня папагал креслив
повтаря тази клевета
от сутрин чак до вечерта.
Така съм възмутена аз,
но… да остане между нас!
— Пауне, неприятна вест
ще трябва да ти кажа днес.
Жирафът рече преди малко,
че ти си най-красив, но жалко,
че нямаш нито капка ум
и само вдигаш празен шум!
Така съм възмутена аз,
но… да остане между нас!
— О, Лъвчо, чувам думи груби:
паунът щял да те оскубе,
задето с рев го будиш нощем,
бълнуваш, че и хъркаш още.
Така съм възмутена аз,
но… да остане между нас!
Тъй свраката с усмивка мила
на зебра, мечка и камила
успяла нещо да подшушне
и в друга клетка да се мушне.
И скоро тихите съседи,
един от друг на две-три педи,
един на друг се разгневили
и заръмжали с всички сили.
А лекарят тревожен крачи —
какво животните смущава?
Търчат нещастните пазачи —
защо е тази страшна врява?
Но свраката била щастлива:
„И мен за нещичко ме бива!
Аз може да съм дребна птица,
но скарах слон, паун, лъвица…“
Не щеш ли — ето че тогава
по телефона съобщава
един дебел и важен глас:
— Пристигна кенгуру за вас!
Донесли го. И хайде в клетка —
маймунка ще му е съседка.
А черната бъбрива сврака
такова нещо само чака.
— Туй кенгуру чак от Австралия
си носи и торба. Видя ли я?
Защото то краде! И всичко
прибира в своята торбичка.
Да, зная, кенгуруто сиво
е много хитро и крадливо!
— Така ли? — с весела муцунка
си рекла малката маймунка. —
До кенгуруто ми е клетката,
ще гледам всичко през решетката!
Не минали ни час, ни два
от чудната торбичка
надникнала една глава
с две щръкнали ушички.
— Глава в торбичката видях! —
маймунката крещи от страх.
А кенгуруто през решетката
поглежда кротко към съседката:
— Аз нося в своята торбичка
най-малката си дъщеричка.
— Дъщеричка в торбичка!
— Дъщеричка в торбичка!
От клон на клон,
от жираф на слон,
от клетка на клетка,
от съсед на съседка
полетяла новината,
сякаш я понесъл вятър.
Опомнил се пръв сахарският лъв:
— Кой каза: „Кенгуруто сиво
е много хитро и крадливо“?
Кой пръсна тази грозна клюка?
Я свраката да дойде тука!
Завикали жираф и слон,
паун и зебра, и бизон:
— Ах, нека пак да долети
с измислици и клевети!
Къде е черната бъбрица,
къде се крие злата птица?
— Тук! Ето я! Трепери цяла! —
изкряскал силно папагала.
— Вън свраката — драката!
— Вън свраката — драката!
— Да няма от нея дори и следа!
С хобота си слона запръскал вода.
През решетки и дупки
полетели черупки,
пясък и съчки,
шума и пръчки.
Разбрала, че лошо я чака,
избягала гузната сврака
с черна наметка, с риза бяла —
вече нито се чула, нито се видяла.
Отдъхнали си най-подир,
отново заживели в мир:
лъвове, камили,
слон и бъбриви папагали,
сто маймунки и бизон,
крокодили (все заспали),
мечка — бяла и голяма,
зебра в шарена пижама
и жираф с проточен врат,
и бразилски мравояд,
кенгуруто с дъщеричката,
кротко сгушена в торбичката.
25,746 преглеждания
