Туй то! Седем години любов…
Туй то! Каквото оплесках, оплесках. Синът ни днес навършва 7 години и тежката отговорност на родителската функция за формирането на характера на детето ни бавно се оттича от раменете ми.
Много ми се иска да се обърна назад и с гордост да се потупам по рамото, да си закича медал “Перфектен родител” и да си връча грамота “Майка на века”. Но уви, вместо това прегръщам чувството си за вина и си отварям бутилка вино. И се питам “Каква майка бях през тези седем години ?”
Ужасяващо досадна
Не знам само защо в минало време го написах… И към днешна дата не мога да се отърва от способността си да досадя на сина ми за стотна от секундата. Защо досадна ли? Ето пример:
– Мамо, Влади вече не ми е приятел.
– Така ли? Разбирам. Случва се понякога. А между вас случи ли се нещо?
– Не, просто вече не ми е приятел.
– Аха. И това как те кара да се чувстваш?
– В какъв смисъл?
– В смисъл – натъжава ли те, ядосва ли те, радва ли те, че вече не сте приятели?
– Не бе мамоооо, просто вече не сме приятели.
– Това го разбрах, ама се опитвам да разбера каква е причината и ти как се чувстваш в това… Случват се такива неща… Спомням си аз, когато бях малка и веднъж…
– Мамо, не ми се слуша, може ли да си помълчим?
През тези седем години аз бях майката, която на въпрос, на който може да се отговори с 3 думи, използвах 30. Аз съм тази, която всичко знаеше и винаги имаше по няколко теории по всеки въпрос. На себе си чак досадих от толкова знаене…
Невротична
Аз съм майката, която изрича думата “хайде” по около 297563 пъти на ден. Обсебена съм от времето. Каквото и да правя винаги имам усещане, че закъсняваме. Синът ми познаваше часовника още на 3, а на 4 можеше идеално да сметне, ако сега е 7.40 и аз дам инструкция, че има 25 минути в колко точно ще излезем. Хубавото е, че за седем години, той разви абсолютна резистентност към думата “хайде” и не загуби способността си да обува един чорап (наобратно) в продължение на 40 минути… Аз пък открих нова медитативна техника – да наблюдавам обуването на чорапа без да изпадна в истерия.
Истерична хипохондричка
Мда… За тези от вас, които познават основно моята “дзен мастър” същност това може и да е изненада, но за други това, уви, е изстрадан опит.
Контролираща
Ооооо да! Контролът е висша форма на доверие, нали знаете?! Дадох толкова много от себе си да контролирам всичко. Как ще се роди, колко точно грама ще суче, с кой крак ще проходи… Мисля, че ако бях прочела някъде, че е важно, щях да опитам да контролирам и формата на акото му. Всичко трябваше да е под контрол – качеството на водата, химичния състав на прясно изцедения сок, материята на стелката на обувката, препарата за отстраняване на петна (разбира се еко, био, мио, да не си помислите друго!)
Да си призная, въпреки че това беше едно от най-смислените неща, които направих като майка, мисля, че и причината да създадем родителски кооператив беше именно, че там имах възможност да контролирам. Какво се случва, какво се яде, какви са учителките, какви са другите деца, родителите, настилката, никаква пластмаса… Е, в последствие опитът ни в родителски кооператив се оказа най-доброто лекарство за справяне с “control freak”-ването.
С две думи, ако енергията която хвърлих през тези седем години да контролирам, я бях бутилирала, сигурно можех да си изкарам с нея до края на живота си.
И ако случайно вече сте ми поставили диагноза да кажа, че по отношение на хигиената рязко му бях пуснала края. Ама не защото не исках да контролирам, ами точно обратното. Защото до безхаберието към хигиената бях поставила знак на равенство с контрол върху имунитета.
… и т.н.
И още мога да си посипя пепел по главата, но ще спра дотук. Ще ми се да мога да кажа “Ами пусто, откъде да знам, че не се прави така?!” Ама уви, за тези 7 години съм изчела, сдъвкала и храносмелила стотици научни статии, изчела съм една библиотека психологически книги, посетила съм куп семинари за родители, че даже и психотерапия и психология се хванах да специализирам. Така че, на теория уж ми бяха ясни нещата как се става “Майка на века”, но на практика колкото повече се напъвах, колкото повече очаквания имах към себе си, толкова повече “оаквания” постигах.
През тези седем години аз допуснах куп родителски грешки. Ако мога да се върна назад бих била различна майка. Бих чела по-малко и бих се доверявала повече на интуицията си. Бих се впрягала по-малко и наслаждавала повече. Бих говорила по-малко и слушала повече.
Обаче, докато си пия виното и ми става едно такова топло на сърцето. Защото освен всичко изброено бях и една смела, понякога доста откачена майка. Оставях го да се катери по най-високите катерушки, да пада и да образува цинини по всички издадени части на тялото си. Оставих го да си се развива с неговото темпо и никога да не го сравнявах с другите деца. Когато го виждах мръсен, кален, бос и със скъсани на колената панталони, грейвах от щастие. Вдетинявах се заедно с него при всеки повод. Впусках се в неговия детски свят на фантазии при всяка покана. Успявах да се удържам да го държа за ръката, когато поискаше да продължи сам…
Гледам го как спи и не проумявам кога изминаха тези седем години. Гмурвам се в спомените и осъзнавам, че не помня кога за първи път ми се усмихна, кога каза “мамо” за сефте, кога проходи. Но на екрана на душата ми се прожектират други картини – първия миг, в който го зърнах и прегърнах, онзи вълшебен момент, когато за първи път спеше в кошарката, а аз заварих баща му да седи до него с очи пълни със сълзи. Виждам онези безкрайни нощи, когато го носех, пеех налудни детски песни и се чудех колко още ще оцелея без да спя, но едновременно с това сърцето ми хлипаше от щастие. Спомням си хилядите пъти, когато очите му грейваха в усмивка, когато смехът му огласяше света ни, когато главичката му се опираше на рамото ми. Спомням си стотиците часове, в които му четях “Петсън и Финдъс”, а той ме поправяше, ако пропуснех някоя дума в текста. Спомням си… не бих могла да ги разкажа всичките.
Но една дума ги описва тези седем години – ЛЮБОВ. Спомням си тази необяснима, дълбока, безкрайна любов, която изпълва наглед обикновени моменти с необикновено щастие. Тази любов, която ме усмихва дори, когато съм на ръба на абсолютното изтощение. Тази любов като магическа гъба, която за усмивка време заличава гнева. Тази любов, която се оглежда в сълзите от щастие, които текат по лицето ми…
Тази любов, която днес става на 7 години…
Деница Илчева – Работи под супервизия като неорайхиански аналитичен психотерапевт и танцов терапевт. Автор е на детската книжка “Дъж и Кап”, активно участва в каузата за родителските кооперативи и създаването на демократично училище в България.
Тел: 0887 544 026
Повече за автора на www.potoka.bg
9,656 преглеждания
