Тримата и… златната ябълка

 

Вили е свежа, усмихната и оправна млада жена. В нея има някакъв много  приятен устрем и лекота, с които ти е лесно да се сприятелиш.

Срещнахме се без да сме се виждали друг път и след като набързо открихме поредица от общи познати – поне трима, без да става дума за кучето, заговорихме за децата – поне за три от тях. Нейните!  

Докато слушах какво разказва Вили, си спомних най-трудните си моменти от майчинството. Спомних си първо страховете и притесненията – дали това е нормално, защо така гледа, защо така диша, какво да правя с тази температура…Спомних си също моментите, в които си напълно изчезнал от умора и безсъние, все едно някой те е изтрил с гума и …умножих всичко по три! Ужас!

След това, когато извади снимките, си спомних най-хубавите моменти…розовата, а после синята гривничка от родилния дом, аромата на бебешкото телце, меката свивка на вратлето, ръчичките, обиколили врата ми и ги умножих по три! Прекрасно, нали? Вили го има по три!

Заради цялата тази емоция, заради многото трудности, заради невероятния позитивизъм и заради всички случайни неслучайности в живота на Вили, ви предавам нататък тази история. Тя е за нея, Сашо и тризнаците – Александра, Димитър и Мариела. Родени са след ин витро. Сега са на 4.

Вяра, надежда и любов или: „Бях готова да опитам всичко. Каквото чуех, това правех…“

Вили отива при трите чудотворни икони на Света Богородица от Троянския, Бачковския и Рилския манастир, събрани в храм-паметника “Св. Александър Невски”, после в манастира „Св. Мина”, а също и в с. Горни Воден, където всяка пролет, седмица преди Цветница, събота срещу неделя, се случва обичаят Златна ябълка.

Вили: В Горни Воден от много години насам, всяка пролет отиват безплодни семейства и нощуват в църквата. Такъв е ритуалът. Моят мъж категорично отказа и това с нощуването го пропуснахме, но бяхме там на другата сутрин, когато попът чете молитва и даде на всяка жена по парченце ябълка. След това и едно специално коланче от три преплетени, памучни кончета, за да си го сложиш. Маха се едва, когато родиш, то така е вързано, че има опция за разширяване. На много жени е помогнало, казват. Нещо като помощ свише…Всичко опитвах. 

През април Вили разбира, че тръбите й тотално не функционират и няма как да има дете по нормален път, единственият начин е ин витро, за което, по думите на лекаря, е идеална, защото матката и яйчниците са в  перфектно състояние.

Вили: Април аз разбирам, че вариантът е само и единствено ин витро, но чак август бях готова за това. Не можех ей така, от другия ден, да започна процедури, не можех. Трябва да си готов, да си го осмислил. Мъжът ми, Сашо, беше плътно до мен и каза: „Когато ти решиш. Аз съм до теб.” Трябваше обаче и аз да съм готова. Трябваше да настроя себе си положително, така че вътрешно да съм убедена, че нещата ще се случат. Август месец аз казах: „Готова съм! Да действаме!”

 

Невероятни случки, невероятни хора или: „Тези три бебета се  появиха с благословията на много хора… прекрасни хора”

За да се родят Ая, Митето и Мариелка, във важни и съдбовни моменти като добри феи се появяват добрите герои в историята на Вили и Сашо.

Нина, която е пациент на майката на Вили (тя е рахабилитатор), помага ей така, от сърце и с благословия, с пари за ин витро процедурата. Тогава държавата все още не финансира манипулацията и всеки сам си търси начините. Шефът на Вили, който винаги я подкрепя, намира една липсваща в аптечната мрежа на София важна инжекция.

Вили: Намерих си лекарката, Петра Семерджиева от болница „Св. София”, внесох парите. И какво се случва? Отивам при ембриолога, д-р Вакрилов, който също е уникален човек, и той ми казва, че за следващия ден ще ми трябва още една инжекция Декапептил. Обикалям цяла София и тази инжекция я няма никъде. Обаждам се на шефа ми и му казвам, че не мога да си намеря за утре инжекция. Той се обажда на майка си, която е била някакъв шеф на аптеки в Брацигово, тя намира инжекцията в Стара Загора и лекарството пътува до Брацигово, шефът ми пали колата, отива до там, взима я и вечерта инжекцията е при мен! На следващия ден д-р Вакрилов ми я слага и …всичко се започна.

Няма такива хора! Нина е уникален човек с огромно сърце! А колкото до шефа ми, той знаеше за всички мои проблеми и ми казваше: „Имаш моята благословия! Ти ще имаш две или три деца, ще видиш!” Аз имам чувството, че, ако те не бяха помогнали, аз нямаше да мога за направя процедурата.

Три е щастливо число или: „Три извадени, три оплодени, три се развиват!“

Вили: „Правят ми пункция и бум – три яйцеклетки. Само толкова вадят. Момичето, с което бяхме в стаята, имаше 11 извадени яйцеклетки, а аз – само трички. Страх ме беше да попитам лекарката колко от тях са се оплодили, защото успеваемостта е 50-60%. Е, как да го смятам – яйцеклетка и половина? Как? Едвам питам и разбирам, че и трите са перфектно оплодени! Случайност ли е това?

Ембио-трансферът, когато ги връщат в мен, се случва на 8 ноември, когато се запознахме със Сашо – отново съвпадение. На всичкото отгоре тогава е Св. Архангел Михаил. Тестът за бременност се падна да си го направя на 24 ноември, когато пък е Св. Екатерина!
Не го направих по-рано. Изчаках да си дойде точно тази дата. Помня, че тогава бяхме във Велинград, за да празнуваме рожден ден на майка ми и аз толкова се страхувах  да направя теста. Мислех си, че, ако е отрицателен, ще се съсипе празникът. Но пък дълбоко в мен бях убедена, че всичко е наред и съм бременна.

Тогава се бях превърнала в най-позитивния и сигурен човек. В четири следобед направих теста, в четири и пет имаше…две черти! Такъв вик нададох, че мъжът ми, който беше навън, е взимал по пет стъпала наведнъж, за да види какво става. А аз рева и се смея и нищо не мога да кажа.

След две седмици отидохме да видим какво се случва, Сашо беше с мен и се виждат… три. Викат мъжа ми и той помисли, че се шегуват с него, пълен шок беше!

Три извадени, три оплодени, три се развиват!

В един момент си помислих да направим редукция, уплаших се от бройката. Д-р Семерджиева обаче беше категорична: „Ако искате отидете при друг лекар. Аз редукция няма да направя. Толкова положен труд, пък и рискът е голям. Не!” И аз си ги оставих. В началото беше лека бременност. После имах отлепване на плацентата и ме взеха в болница. Лежах, пазих ги и се родиха се на 19 май, в средата на седмия месец. Александра беше 1кг и 400, Митето – 1кг и 300, а Мариела – само килограм.
Бяхме в болница 40 дена. Взехме първо Александра и Митето, а Мариела остана още две седмици. Тя не можеше да се храни самичка, но пък в нея имаше такава сила и страст за живот, че изумяваше всички. И до днес е много смела и наперена.

Едно, две, три съвсем различни деца или: „Без никого от тях не мога да си представя живота си… ”

Вили: Родени са през една минута, но са много различни по характер. Ая е спокойна, обича да стои пред огледалото, сменя прически, рокли. Мариела е винаги над нещата. Запознава се веднага с хората, комуникира безпроблемно. Александра е по-премерена, проучва първо. Май прилича  най-много на мен. А Митето…той ми е малко ревлив, но е много любвеобвилен и се грижи за сестрите си.
В началото беше най-трудно. Първите месеци, влизането в ритъм, нощните недоспивания, колики, капки. Но с всичко се свиква. Ние не подозираме какви възможности имаме. Аз изобщо не се замислям. Просто се справям. Както намеря за добре, така се справям. Не знам дали е най-добрият начин, но е най-добрият за мен.

До четвъртия месец бяхме във Велинград. А след това, само вечер, идваше свекърва ми и помагаше с къпането. Иначе аз се оправях сама. Трябва да кажа, че, когато съм била сама с тях, ми е било по-лесно, отколкото когато е имало някой, който да помага.

Храненето например, подреждах си ги и… так-так-так – слагам по едно шише в леглото, бяхме си направили специални възглавнички и така сами си ядяха. Адаптирано мляко купувахме с кашони, по една кутия на ден отиваше за тримата.

Къпането един след друг, набързо. Нощите – тежичко. Мариелка имаше колики до края на шестия месец и много плачеше. Какво ли не сме правили.

И всичко по три – три шезлонга, три столчета. Само при играчките купуваме различни, за да им е по-интересно. И дрехите. Никога не ги обличам еднакво. Не ми харесва.

А това, че вниманието трябва да е в три посоки, не е проблем. Никой не е лишен от внимание. И тримата мога да си ги гушкам. Имаме си начини на гушкане. Щом Господ ми е дал да имам три деца, значи мога да се справя и мога да бъда добра майка и за тримата.

Лесното идва след 2 години. Когато започват да говорят и да си казват всичко.

Сега не могат един без друг и много се усеща най-хубавото – пълната, весела къща.

Откакто тръгнаха на детска градина, първо беше много странно. Стоях и гледах в една точка. Нямаше кой да ми се катери  по главата и да вика: „Мамо, мамооооо…”. Когато ги изпращам или взимам винаги има : „Мамо, ела да те цуМкам! Мамо, ти не си  ме цуМкала днес!”

И в най-смелите си мечти не съм си го представяла. Имала съм чувството, че един ден ще родя близнаци, ама чак тризнаци…Много съм  благодарна на д-р Семерджиева, че не ми позволи  да мисля за редукция, защото това са трите ми съкровища. Без никого от тях не можем да си представим живота!

Като за финал мога да кажа, че след като излязох от този разговор и тръгнах по улицата, тя ми се виждаше по-хубава, дъждът, който ръмеше, си беше съвсем приятен, паркът, през който минах, беше по-зелен, а хората,  с които се разминах, ми се усмихваха. Или аз на тях…не знам. Но беше хубаво. И пак го умножих по три и си помислих за Вили – много е хубаво, в смисъл и е много, и е хубаво!