Татко може всичко! Освен да бъде мама…
Един ден от живота на един татко, когато трябваше да е мама.
Днешните татковци са все по-ангажирани в отглеждането и възпитанието на децата, но въпреки това по-голямата част от родителските отговорности лежат върху крехките плещи на майките. Те имат привилегията да имат всички възможни екстри от майчинството: липса на сън, детските капризи, честите детски неразположения и т.н. и т.н.
Повечето татковци смятат, че жените силно преувеличават с тези свои оплаквания, но въпреки това те все по-често се опитват да се включват в отглеждането на децата и да изпълняват бащинските си задължения.
Явно така смята и Брад Кърнс, татко на две момченца.
Той изглежда добре е схванал от какво се оплаква жена му и какво я отегчава до смърт всеки ден, прекаран у дома с децата им, но едва когато тя се разболява и се налага да постъпи в болница. Точно тогава Брат е принуден да поеме грижата за двете им деца и да влезе в ролята на майка.
Това е и поводът той да напише един искрен и забавен текст за това как се е чувствал в ролята на мама.
Първото нещо, което този татко споделя е, че макар да се е наложило да е мама едва за 16 часа, той определено не се е справил със задачата.
Ето неговата изповед:
„Днес трябва да съм мама… Сега разбирам думите на жена ми: „Иска ми се поне за ден да съм татко.“ На това аз винаги отговарях: „Едно и също е!“ Мислех си, че е достатъчно от време на време просто човек да се отпусне, да си налее питие и да вземе пакет пуканки. Но реално е нужно да затегне коланите, защото родителството е едно екстремно пътуване с влакчето на ужасите в домашния увеселителен парк, което лети със скорост 160 км в час, а наоколо всички крещят, повръщат и реват.
Докато осъзнаете това, вече трябва да решавате поне десетина неотложни задачи, свързани с децата.
Всичко започна вчера, когато се наложи да си тръгна по-рано от работа. Защото аз съм баща и семейството ми разчита на мен! Жена ми написа съобщение: „Имам чернодробна криза. Трябва да отида в болницата.“ Минути след това, просто приех нейната роля, ролята на майка.
17:00 – Прибирам се у дома. Орелът си е в гнездото.
17:01 – Правя бърз оглед.
В хола е пълен погром!
Хранителните запаси се свеждат до гумени мечета, остатъци от някакви пакетирани сосове, пакетиран чай и очевидна липса на хранителни продукти, с които да се сготви нещо що-годе нормално.
Двегодишният ми син заявява с писък, че иска да му пусна филмче на DVD-то.
Да си общувам с по-малкия ни син мога единствено чрез играта „топло-студено“. Докато гадая какво иска и си мисля, че сме на път да открием „топлото“ – реве, когато е „студено“ – реве два пъти по-силно и положението става от зле по-зле.
За да спечеля няколко минути преднина пускам на големия DVD-то, а малкият през това време продължава да иска „нещото“, което продължава да е тайна за мен. Продължавам с предположенията, но не става „по-топло“. Грабвам шишето с мляко и за няколко минути ревът спира. Ще се справя, мисля си.
Сещам се за едно кулинарно шоу, в което мастър шефът надникваше в един полупразен килер и с някакви остатъци от поувехнали зеленчуци и консерви успяваше да приготви почти кралска вечеря, при това първо, второ и трето.
След това кипвам вода и голямото ми момченце получава вечеря само след две минути – някаква полуготова паста, която залях в врялата вода. Естествено, трябваше и аз да се жертвам, за да ги изяде и му позволих да залепи някакви шарени стикери на доста косматите ми крака, само мир да има! Ще ги обръсна утре сутринта, само да мълчи сега, че малкият му брат тъкмо заспа. Търпението ми се изчерпваше с бързината на онова влакче, за което ви споменах в началото, но въпреки това децата са невероятни, КОГАТО СПЯТ!
Знаете добре какво имам предвид!
Докато сменях пелената на бебето, въпреки че правех всичко с изключително внимание, той пак ревна с пълно гърло. Не знаех какво да направя, гушнах го и започнах да го галя по гръбчето, за да се успокои. Клепачите му натежаваха, той продължаваше да подсмърча в ръцете ми, но виждах, че му е все по-трудно да устои на приятната топлина, която го кара да затваря очички. Това е толкова красиво! Тогава нежно го загръщаш в бебешкото одеялце, внимателно се навеждаш и го целуваш по челцето, внимателно го слагаш в леглото му, слагаш любимата му играчка до него и се чувстваш толкова готин, защото си успял. И в мига, в който се обръщаш, той писва с цяло гърло. Не знаеш защо, направил си всичко, което смяташ, че трябва, но явно има поне една причина, която пропускаш.
Връщаш се и започваш всичко отначало.
И така почти на равни интервали през цялата нощ.
Понякога така се дере, сякаш го хвърляш срещу стената…
22:30…
00:00…
01:45…
03:30…
Тази прогресия продължава до 5:00 – вече е началото на нов ден.
Лишаването от сън е особено жестока форма на мъчение! Знаете ли това?
В 5:30 часа сутринта седя на спалнята и тръпна в очакване малкият да закрещи като най-младия фен на някой хеви метъл концерт, когато брат му връхлита при нас с бодра крачка и виква ведро: „Здрастиииии!“
В този миг, точно на разсъмване, осъзнах, че предпочитам ролята си на баща. Не искам да съм майка!
Въпреки това ми се наложи малко след това да се заема със сутрешния им тоалет, със закуската, с купчината други ежедневни домакински задължения, което включваше да разнасям малкия под мишница, който от време на време придремваше и бълнуваше нещо си. Цялата ситуация беше в полза на големия ми син, който се възползваше от ситуацията и се тъпчеше с шоколад и бисквити, докато накрая необяснимо как, миряса и се зае да разглобява поредната си играчка.
Написах на съпругата си: „Всичко е наред, скъпа!“
И точно в този момент на входната врата се позвъни. Озовавали ли сте се в подобна ситуация, в която някой идва непредвидено и ви сварва по „бели гащи“. Именно така се почувствах, когато отворих вратата и на прага видях тъща си. Осъзнах, че приличам на скитник – небръснат, рошав, с вчерашните си панталони, по чорапи и с оповръщан суичър, намъкнат на голо. Не бях си взел душ, даже зъбите си не бях измил, а голямото ми момче, точно в този момент дотича до входната врата с поредния пакет снакс и с молба да му го отворя.
Още от коридора тъща ми забелязва недовършената вечеря, купите от закуска, стикерите, залепени по масата ( освен по краката ми, но тях, слава Богу не видя) и пълната бъркотия в цялата къща.
В този момент осъзнах, че съм се провалил. Осъзнах, че и тя разбра, че съм се провалил!
Останах в ролята на мама само 16 часа, но те бяха достатъчно, за да разбера, че не ставам за нея. Аз дори не се оправих със себе си, камо ли с децата. Как жена ли успяваше да поддържа къщата в ред, да готви, да чисти, да се занимава с децата, да излиза с тях на детската площадка и да върши още куп други неща, при това всеки ден?
Тя е все още в болница, ще остане там известно време. Нямам търпение да се оправи час по-скоро и да си дойде у дома.
Брад Кърнс
Източник
26,302 преглеждания
