Super-Daddy-O 2.0
Когато една хубава, алкохолна, лятна нощ преди 11 години телефонът ми звънна и сред останалите думи чух: “Закъснява ми втора седмица”, животът се изниза пред очите ми. Не бях готов да ставам родител. И все още вярвам, че на 23 години човек не е готов да става родител. Нещо повече – вярвам, че е в интерес на всички да не го прави.
Тогава не станах баща. Казах й, че не мога и не възнамерявам да бъда такъв. И ако толкова много иска едно непланирано дете, плод на определено наше неблагоразумие, е свободна да прави каквото намери за добре. Всъщност така погледнато й казах, че ще бъде нещастна самотна майка, която ще отгледа нещастно дете без баща. Тъй като тя също не си представяше, че на 23 години ще бъде самотна майка на детето на някого, когото познава от няколко месеца, го, хм, терминирахме, а известно време след това всеки хвана своя път.
Тук много ми се иска да отворя една скоба. Не смятам че личното решение на някой да направи аборт трябва да бъде част от обществен дебат, каквито странни тенденции няколко пъти през годините наблюдавах. Причината е изключително проста и разбираема за всеки, независимо от общественото му положение, коефициент на интелигентност и образование.
Ако не можеш да отговориш утвърдително на въпроса: „Ти оня отгоре, дето единствен може да прави безпристрастни и безпогрешни оценки ли си”, GTFO!
Хепиендът на тази ситуация е, че сега с въпросната дама сме намерили хората, с които желаем да отгледаме децата си, вече и двамата сме родители и за капак – децата ни имат разлика от 2 месеца. Само че този път са планирани, желани и обичани, макар и отглеждани в различни страни и по различни методологии.
Fast forward до наши дни.
Когато преди година и половина активно започнахме да, хм, работим, с Жана за дете, аз отново не се чувствах готов. Не знам дали един мъж някога може да бъде готов за нещо такова. Защото за мъжа детето не е точно онова, което е за жената. Едно парче месо не расте в тумбака ми 9 месеца, не просто лишавайки ме от познатия физически комфорт, ами докарващо ми и доста допълнителен дискомфорт и болка. И аз изобщо не изграждам някаква вътрешна привързаност и свързаност с това парче месо. Моето участие е лесно и съпроводено с удоволствие. Освен това все така мога да правя всичко, което и преди. И подсъзнателно го правя, с идеята, че трябва да си наваксам. Че после всичко това изчезва със звучно „пуф”. И край! Кой ял – ял.
Обаче. С хода на времето и, може би, развитието си, човек (ъм, разбирайте мъжа, колкото и сексистко да ви звучи) осъзнава, че никога няма да бъде готов за това. Винаги ще има по-интересни и по-приоритетни неща. Винаги ще го има страхът, че животът се променя необратимо, че ставаш пенсионер, че младостта изтича пред очите ти и други, още по-драматични неща. И е факт, че родителството носи известни неудобства. Вече не си толкова свободен, колкото преди. Вече нямаш толкова здрав сън, колкото преди. Почти е невъзможно да се направиш на животно. Не можеш да ходиш на рождените дни на приятелите си, защото те отдавна не включват торта и лимонада. Вярно, можеш да ходиш на други такива, ама не е същото и ти идва да се гръмнеш само при мисълта за 10 пищящи и търчащи деца. Ще ти се налага и да се занимаваш с непривични и дори неприятни дейности. Някои от тях водят до спонтанно повръщане.
Но родителството си има и своите плюсове. Човек се учи на дисциплина. Учи се, че няма нужда от 10 часа непрекъснат сън. Без да иска влиза във форма – за първите 2 месеца свалих 6 килограма и запазвам нивото под психологическата бариера от 70. Научава се да не планира нищо, за да не се разочарова. Един вид вече живееш за мига и му се радваш. Разбираш, че не си сам. Когато единият се огъне (защото това рано или късно става), другият е там. Започваш да изпитваш неистова любов към онова парче месо, което не си носил и не си извадил от себе си, но те гледа с големите си очи, стиска ти пръста и се смее с глас.
И честно казано, няма по-голямо щастие за мъжа от това да има син. Не знам как е с бащите на момичета, но знам едно – те никога няма да правят мъжки глупости с тях, а това смуче отвсякъде и съм убеден, че в тях се прикрива една тайна завист. Вярвам и че бащите на синове са по-привързани и отдадени на родителството. Другите имат субективна, но някак разбираема причина да отебават грижите по детето, за да се стигне до христоматийната ситуация „Дъщеря ти се насра / Виж дъщеря ми как се смее”. Uncool, dude. Това не е част от неизчерпаемия арсенал с готини неща и поведение на Super-Daddy-O 2.0.
Но нека не ви манипулирам. Каквото ви се падне, вие сте си го направили с мерак, така че неизменно ще го обичате. Работата обаче не е само в това. Работата е там, че вашата бременност, пичове, започва, когато започне и тази на жена ви. От момента, в който от принтера на ехографа излезе онази квадратна разпечатка с бяла точка в средата.
Тогава старият ви живот свършва и започва новият. Онзи, в който е в интерес на точката да посещавате курсове за родители, да се ограмотите за тенденциите в родителството, за отречените бабешки методи, за протичането на раждането (присъствието ви на него е по желание, но едно ще ви кажа – никога няма да го забравите, а жена ви винаги ще ви е благодарна, че сте били с нея в този freak момент), за привързаното родителство, за възпитателните школи, които превръщат децата в индивиди, за всичко, което може и вероятно ще се случи преди и след раждането и най-вече, да кажете на близките си роднини „Fuck off, синът ми няма да се казва Георги, преживейте го”.
975 преглеждания
