Зима.
Детска градина.
Следобед.
Децата се подготвят за тръгване и възпитателките и лелките помагат при обличането. Четиригодишният Ради нещо се бави с обувките и една от лелките идва на помощ.
Обувките на хлапето влизат с мъка, сякаш са с поне два номера по-малки, но накрая, потънала в пот, жената се справя, само за да чуе:
– Ама те са на обратно!
Поглежда и се вцепенява – наистина дясната и лявата са разменени. Оказва се, че процесът на сваляне е почти толкова трудоемък, колкото и слагането. В края на краищата, обувките заемат полагаемите им се места, а Ради съобщава:
– А това не са моите обувки!
Лелката буквално се изприщва, нервно (но далеч по-бързо, благодарение на натрупания опит) ги сваля и пита:
– А къде са твоите?
– Вкъщи. Татко ги залепи, а аз днес съм със старите обувки на батко Влади.
Едва сдържайки се да не закрещи, лелката подновява усилията по поставянето на зимното снаряжение. Когато най-после приключва, оглежда детето, после разравя и шкафчето му и със смес от надежда и отчаяние пита:
– А къде ти са ръкавичките?
– Като дойдох сутринта, ги сложих в обувките…
