Само още едно кратко!
„Филм-че! Филм-че! Филм-че!“
И вашите малчугани ли ви проглушиха ушите с подобно скандиране? Е, не сте единствените. У нас съкровената думичка се повтаря по милион и един пъти на ден – или докато не ни втръсне и не склоним най-накрая.
По стечение на обстоятелствата, така и нямаме телевизор. Но да не си помислихте, че благодарение на това детето ни прекарва повече време в смислени занимания, вместо да кисне пред екрана? Ех, де да беше така! Всъщност най-много време прекарва до стола на мама или тате, в неуморно и все по-настойчиво повтаряне на гореспоменатата думичка – и в един момент на изтормозения родител му идва до гуша и отстъпва компютъра си, или, ако е особено много зает, препраща натрапника към съседното бюро и упражнението се повтаря.
В интерес на истината, сами сме си виновни. Порочната практика с филмчетата започна, когато го учихме да ходи на гърне. Понеже изобщо, ама изобщо не искаше да върши каквото и да било вътре, за награда му пускахме някое любимо детско – разбира се, само ако „произведе“ нещо. Не че помагаше кой знае колко, то насила хубост не става, ама вече бяхме изпаднали в безизходица. И по едно време се стигна до там, че синчето ни на всеки петнадесет минути екзалтирано викваше „Пиш! Пиш!“, чучваше се на гърнето, пускаше по две-три капки… и естествено си чакаше наградата.
Разгеле, в един момент се научи и с гооолям зор го убедихме, че вече е батко, а само бебетата получават награди, задето са пишкали. Обаче… тогава навлезе в злоядата фаза и взе да си побутва храната насам-натам из чинията, вместо да я праща по предназначение. И познайте какво поощрение му предлагахме, ако омете всичко до последната хапка? Дааа, правилно сте се сетили. За беда, злоядата фаза си продължава и до днес, а филмчета вече се искат като награда за всичко – задето е слушал в детската градина, задето е спал следобед, задето е изпълнил някоя молба на мама… а най-често просто ей така, защото му е доскучало. И само да кажеш „не“, лошо ти се пише! Почва се един рев, един вой, едно квичене… какви ли не животински звуци докарва, и то с пълно гърло.
И в крайна сметка, за да не си помисли, че се размекваме, ако още не е изпълнил някаква задачка, му се измисля такава – та поне привидно да спазим принципа за наградата. Абе с две думи, върти ни на пръста си хлапето, и за жалост твърде добре го знае. Ама то при неспирно безпощадно бомбардиране с едни и същи две срички (малко му куца правоговорът на нашия хубостник още, и звучат като “фюмче”), чии нерви биха издържали? Моите, уви, още на третата минута, значи към петдесетото повторение някъде, се предават с викове “Милост! Милост!”
Хубаво, добрал се е най-накрая до заветното детско. Рай, тишина и спокойствие. Но все някога трябва да се дръпне шалтерът, нали? Защото все пак, едно е награда, съвсем друго – постоянно да ми виси пред екрана и да се зомбира. Ааа не, да ги нямаме такива! Вярно, чувала съм, че някои майки използвали тия моменти, за да поразчистят, да сготвят, да посвършат едно-друго, без дребосъкът да им се мотае в краката. И аз съм се изкушавала, признавам, ама оставя ли го по-дълго, ще вземе да се срасне с тоя монитор! А и откъде-накъде той ще ми гледа филмчета, докато аз му разтребвам бъркотията? Веднага да се хваща да помага, щото…
Е, в резултат на тия мои размишления у нас вечно си е разхвърляно, какво да се прави – но поне съвестта ми е чиста.
Естествено, при всяко прекъсване на любимото занимание става една… То не са кански викове, блъскане с юмруци по бюрото, че и по мен, реки от добре познатите сълзи и сополи – абе, картинка. Ще рече човек, че съвсем основателен повод има за тоя справедлив гняв. И лошото е, че шоуто се повтаря едно към едно, независимо дали е гледал пет минути или съм го изпуснала (и това се случва, няма как), и е изкарал пред компютъра четиридесет и пет. Никога не е достатъчно, винаги може “само още едно краткооо!”.
Олеле, не ми се мисли какво ще е, като поотрасне още малко и се научи сам да си ги пуска!
Автор: Десислава Сивилова
2,885 преглеждания
