Ритуалите на девиците

Мисля, че всички родители на момиченца ще ме разберат правилно, ако кажа, че май никога не е твърде рано човек да се замисля за онзи безспорно ужасяващ момент, в който малката ви принчипеса напуска толкова нежно отглежданото си семейство… И, не, не съм напълно ненормална, нито пък още ме тресат хормоните от бременността, просто ама няма как да не мисля за това. Макар че нашият случай е доволно далеч от въпросния тъжен миг – хаха, тя няма и годинка още, миличката ми – идеята как някога някъде някой ще заплени душичката й дотолкова, че да поиска да живее с него завинаги, ме вледенява. Така де, от висотата на нескромния ми житейски опит мога да си представя толкова много възможни варианти, в които любовта им се развива неточно според мечтите… Напълно излишно е да го правя, разбира се, но и тази ситуация е като милиони други, осъзнаването как не трябва да мислиш за нещо ама хич не ти помага да не го правиш, нали така?

А пък, честно казано, подозирам, че и моето разтропано въображение отстъпва пред сенчестите емоции, които баща й ще бъде в състояние да си причини, знаете – за мъжете е особено трудно да преодолеят факта, че мънинкото им момиченце вече е голяма дама и прави собствени избори в частта с интимното общуване.

Като цяло, нещата са ясни, най-доброто, което и двамата с него можем да направим, е да дадем абсолютно всичко от себе си, за да израсне тя уверена в себе си, вярваща във възможностите си, изискваща от света най-доброто, което смята, че той има за даване и да знае как да го получи. Респективно, тези й очаквания следва да се разпрострат и върху евентуалните кандидати за сърцето и времето й, хич не си я представям как се превръща в една от обърканите жени, вечно търсещи някого да спасяват, нещо така съгласни да бъдат в ролята на жертвата във връзката, сякаш дължат благодарност за това, че господинът се трогнал да бъде с нея. Мне, няма да стане

А защо всъщност ме изби на подобни размисли точно днес ли? Ами наближава Лазаровден, ей сега, в събота е. В нашето семейство винаги сме били наясно с традициите (благодаря ти, мамо!) и знам, че на този ден из села и паланки джентълмените са поисквали ръката на своята избраница, много романтично ми се струва да си има специален празник, на който това се случва, представете си само вълнението на всяка двойка, броят дните, докато той отиде при баща й и обяви как винаги ще се грижи за нея с цялата си любов и уважение. Така де, старомодно и всичко, но толкова красиво.
За да се класират за брак обаче, въпросните млади дами е трябвало да са извършвали ритуала Лазаруване – окичени с цветя, те обикаляли из всички къщи и благославяли за здраве, късмет и берекет, а пък от своя страна стопаните се отблагодарявали за проявеното внимание с дребни дарове, понякога и пари даже.

Първата част от ритуала е всъщност набирането на цветята, с които на другия ден, Цветница, момичетата изплитали прекрасни венчета за празника. Така че нея смятам да изпълним и ние с моето дребничко съкровище, ще се занесем в парка, разтворени в топлината на прелестната пролет и ще си открием жълтурчета. С нея ще й покажа как се прави венче и, естествено, ще й поговоря малко за това с господата по-нататък. Така де, нали казахме, никога не е твърде рано.

Освен чудния цветен аспект на деня, не забравяйте и именниците: Лазар, Лазо, Лазарина, Лазарка, Лазо – всички те празнуват. Направете и за тях по едно венче, изплетено от нежните детски пръстчета!