„Последната любов на баба Дуня” (откъс)

автор: Алина Бронски

Маря казва, че ще й се пръсне сърцето. Значи трябва аз да го направя.

Тя седи при мен на двора и си секне носа в карирана носна кърпичка. Извърнала е глава, за да не гледа как скубя отпуснатите пера и ги хвърлям в една найлонова торбичка. Из въздуха се носи перушина.

– Той ме обичаше – казва тя. – Винаги, когато влизах в двора, той така ме поглеждаше.

Торбичката е наполовина пълна. Константин лежи на скута ми, вече едва ли не е неприлично гол. Едното му око е наполовина отворено и гледа към небето.

– Виж – казва тя. – Той изглежда така, като че ли още ни чува.

– Едва ли е останало нещо, което вече да не е чул от теб.

Казах самата истина. Маря винаги си приказваше с него. Това ми дава повод за опасение, че от сега нататък ще ми се наруши спокойствието. Всички хора освен мен имат нужда от някого, с когото да си говорят, а пък Маря особено много. Аз съм й най-близката съседка, парцелите ни са отделени само чрез оградата.

А тя някога може и да е била истинска, но сега не е. Вече е повече представа, че тук някога е имало ограда.

– Разкажи най-сетне какво точно се случи – гласът на Маря е като глас на вдовица.

– Вече хиляди пъти ти разказах. Излязох, защото той грачеше, след което изведнъж падна от оградата. Точно в краката ми.

– Да не би някой да го е проклел.

Кимвам. Маря вярва в такива неща. По лицето й се стичат сълзи и потъват в дълбоките бръчки. При това тя е поне десет години по-млада от мен. Откъм образование не е стигнала много нагоре, по професия е доячка, обикновена жена. Тук няма дори крава, но пък има коза, която живее с нея вътре в къщата и заедно гледат телевизия, когато телевизорът работи. Така Маря си има за другар едно дишащо създание. Само дето козата не може да отговаря на въпросите й. Затова отговарям аз.

– Че кой пък да го прокълне глупавия ти петел.

– Шшшт. Така не се говори за покойник. И освен това хората са зли.

– Хората са мързеливи – казвам аз. – Ще го сготвиш ли?

Тя махва с ръка.

– Добре. Тогава аз ще го сготвя.

Тя поклаща глава и поглежда плахо в торбичката с перата.

– Всъщност исках да го погреба.

– Трябваше да го кажеш по-рано. Сега до тялото ще се наложи да положиш и перата, та неговите хора на небесата да не му се подиграват.

Маря се замисля.

– Ах, какво пък. Ти го сготви и ми дай половината от супата.

Знаех си, че така ще приключи всичко. Рядко се случва да ядем месо, а Маря по принцип си е ненаситна.

Поклащам глава и дърпам сбръчкания клепач над стъкленото око на петела.