Някои „подводни камъни“ в семейството, когато детето е първо и все още единствено

Раждането на дете е чудо на природата, никога не престава да удивлява, а когато очакваме първото си дете всички трепетни вълнения, любов и възхищение са с изключително висок заряд. Появата на новороденото е събитие за родителите, то променя тяхната самооценка и често се превръща в емоционален център на семейството.

Първото дете, за разлика от следващите, получава от самото начало на своето съществуване огромна грижа и внимание от страна на възрастните. Неговото благополучие и поведение постоянно вълнува околните. В повечето случаи всяка новост в развитието – първа усмивка, първа дума и пр., е съпроводена с възторжени възгласи. В последствие, първите деца неосъзнато заемат позицията „Аз съм щастлив само когато другите ми обръщат внимание и ми се възхищават“.

Този модел след време може да направи детето зависимост от чуждото внимание и да повиши нуждата от постоянни уверения за любовта и уважението на близките. Разбира се, това не бива да спира емоционалните реакции на родителите и проявата на възторг и подкрепа, въпросът е те да са на място и в нужната доза.

Като всичко, с което се срещаме за първи път, появата на първия малък член на семейството и грижата за него в първите месеци е съпроводена с определена доза неувереност и тревожност. Обикновено тогава линията „Обади се на приятел; на педиатър; на специалист; на мама…“ прегрява. Ами разбира се, появата на нов живот поражда толкова много въпроси! Често препоръчвам на клиентките си да се опитат да се абстрахират от „фоновия шум“ на съветите, с които ги залива обкръжението и да се вслушат в това, което им казва майката в тях. Майката винаги знае кое е най-добро за детето й.

Постепенно родителите се научават да разбират реакциите на детето, започват да осъзнават, че новороденото не е чак така фражилно и спират да се боят толкова от собствените си „грешки“. Стават по-спокойни и уверени в новата си роля.
Отново поради неувереност в тази семейна ситуация, когато детето е първо и единствено родителите често се лутат в крайности. Или са прекомерно грижовни, любвеобилни и либерални или пък в други ситуации крайно санкциониращи и взискателни. И родителите и децата нямат ясна представа за позволено и непозволено. Тази липса на предвидимост на родителските реакции доста вдига градуса на напрежение при децата и е възможно те да реагират доста бурно в определени ситуации. Често подобно поведение се разчитат като непослушание или нездрав инат, но това е просто маскирана реакция на безпокойство.

Със сигурност сте попадали на мита, че единствените деца са разглезени егоисти. Нищо подобно! Егоцентризмът е основна характеристика на ранното детство. Децата се раждат с представата, че са в центъра на вселената и в това няма нищо драматично. Ако бебето не заяви, че е гладно като силно се разплаче или поотрасналия ви малчуган не се развика, когато му вземат играчката, как ще им обърнете внимание!? Децата нямат друг начини да се справят сами в света на възрастните – трябва постоянно да заявяват себе си и да изискват внимание.

Този жизненоважна нужда намалява с натрупването на опит или иначе казано – колкото повече стават ситуациите, в които знам как да се справя, защото вече са ми се случвали толкова по-уверен се чувствам. Вследствие на това детската егоцентричност постепенно отслабва. И ето тук е капанът за родителите! Дали ще успеят да дадат необходимата грижа и любов, така че да не ограничат нуждата от самостоятелност на детето.

Ще се съгласите, че този баланс е доста трудно постижим и крехък, но никой не се ражда научен да бъде родител. Така че когато чуете, че единствените деца са егоисти, по-скоро попитайте какво са направили родителите, за да не са такива, а не го приемайте като характеристика на детето.