Независимостта на деца, живели в дом

Александър Миланов – бъдещ специалист по социална работа.
Позицията е лична.

Наскоро сте осиновили или сте станали приемни родители на изоставено дете. Как сте? Как се чувствате? Какво става с вас? Ами с детето? Нещо нещата не са наред, не се чувствате много добре. Малко като буря в чаша вода – тясно и необяснимо.

Защо се случи така?

Вие винаги сте искали да имате деца. Преди време много го мислихте – как да стане, кое ще е детето, как ще му посветите целия си живот. Бяхте готови да преобърнете личния си свят, само и само да намерите място за детето, което има нужда от вас. Всъщност, дълбоко във вас е онова чисто егоистично усещане да сте значими за някого, да изградите личност по свой образ и ако може – близо до вашето подобие. Може би сте се чувствали много алтруистично – зад мисията ви да помогнете на едно дете стои деликатното усещане да удовлетворите някои свои потребности като това да си припомните какво е да изграждаш и съграждаш един бъдещ човек, а и защо не да подобрите емоционалния си баланс.

Картинката от първо лице, единствено число

По време на цялата ви емоционална и психологическа подготовка да сте майка или татко, вие си представяхте следното: ще приемете едно дете с много дефицити и трудности, които ще преодолеете някак. Все пак сте виждали как се гледат деца, но и може да сте отгледали вече едно, две. А там, където има едно, две, защо да няма три. Представяхте си, че каквото и да е, тези деца не са различни. Все нещо детско има в тях.

Реалността

Липсата на обгрижващ човек, на един, на когото да му пука за вашето осиновено дете или детето, за което се грижите като приемен родител, е нанесла много гадна травма върху способността на хлапето да се свърже с вас. Колкото е по-голямо, толкова повече у него се заражда и формира чувството на самодостатъчност, самота. Ако сте се взели в етапа на средното детство (3-6 години) със сигурност сте наблюдавали тъжните ефекти от живота в дом, който, всъщност, е живот в група: храната е негова и само негова, дрехите не му принадлежат, няма отношение към тялото си, а всяко нещо, което му подарявате бързо губи стойността си.

Забелязахте ли прилепчивостта, в която има толкова дистанция?

Усетихте ли още от началото две възможни и традиционни поведения:

Детето се вкопчва във вас и не ви пуска, мълчейки. – Тази прегръдка е толкова важна за вас, защото е знак за доверие към вас, за приемане и за допускане. За детето, обаче, ще мине доста време, в което тези прегръдки ще станат емоционални и наистина искрени. Ще мине доста време, в което прегръдките ще са проява на искреност и нежност. А още толкова време ще измине докато прегръдката ви ще е мотив за поведението, което вие искате. В началото прегръдката може да е чисто механичен акт, заучен от социалния дом. С нея децата искат да обсебят вашето внимание и тяло и да ви поставят в ситуация, в която да не можете „да избягате” или да направите друго нещо. Тези прегръдки са опитът на детето да се увери, че вие няма да изчезнете и да не се върнете. Те са емоционалната и психологическата защитна реакция, че каквото и да стане, вие ще сте там. А липсата на особена емоционалност и демонстрацията на безпомощност са ясни послания за това, че контактът се гради. А доверието е скъпо.

Детето проявява силна емоционалност, прегръща ви, често е прилепчиво. Тези прегръдки са в следствие на особеното състояние на децата, които никога не са имали това, което съдбата сега им предлага. Те са начин децата да се настроят на вашите очаквания. Защото вие очаквате дете, което е нежно, мило и много обичливо. Всяка прегръдка и целувка са рай за тези деца, защото са явна демонстрация на вашата загриженост и внимание. Особено, когато се проявяват по всяко време и вие сте открити за това. В един момент, обаче, детето до такава степен свиква с това, което вие му предоставяте, че започва да става прилепчиво – започва да търси вниманието ви с повод и без повод.

Въпреки това…

Самостоятелността, която много искате да проявяват децата ви, не се случва. Не ви казват, че са гладни, че им се ходи до тоалетна, че им се спи… Така, както правят останалите деца. Често се изнервяте, защото сте казали, че когато на детето му се ходи до тоалетна, а то… И се чудите – защо?! Вие ли не се изразявате ясно?

Контролът

Проблемът е, че вашето дете е било контролирано. То никога не е правило това, което иска, когато иска. Домовете за деца имат сериозни правила – храненето става под график, ходенето до тоалетна също е станало като условен рефлекс – понякога то може да се случва веднага след хранене, друг път е ставало след определено действие на лелите или пък след внимателно проучване на лелките. Може да ви е странно, но децата имат сензитивността да разпознават настроенията на лелите, които са се грижели за тях, но и да контролират поведението си, дори физически, съобразено с емоциите и настроението на обгрижващите ги. Именно този контрол, на който децата са били подложени понякога се оказва решаващ, за да могат хлапетата да се справят в трудни ситуации. Често контролът, правилата и режимът са единственото нещо, което децата са имали в домовете.

Самостоятелността

Мили родители, зная, че вие искате децата, за които се грижите, да получат наведнъж всичко – самостоятелност, придобивки, играчки, отношение, вкусна и питателна храна, непознати усещания и невиждани от тях емоции. Само, че бавно. Много бавно. Нека децата се научат да употребяват по предназначение това, което им давате. Нека усетят топлината на прегръдките, които са в точното време и точното място, а не по всяко време. Нека се наслаждават на новите си дрехи и играчки, но когато са заедно с вас. Защото предметите не са нищо без вас, мили майки и татковци. Децата в домовете имат достатъчно предмети, които ги заобикалят, но те „оживяват” тогава, когато има човек зад тях, когато има контакт, който се задържа повече време. Научете се на търпение и бъдете много постоянни – карайте децата да изразяват желанията си. Много бавно и само с целенасочени усилия, които не изглеждат агресивни и настойчиви, вие ще можете да научите децата, за които се грижите да излязат от програмираното им поведение, което е в следствие на режима и контрола, който се е появил в ранното им детство. Бавно, с много внимание и грижа ще започнете да променяте „домското поведение”. И пак няма да успеете докрай, защото в началото на детството на вашето дете някой е започнал да рисува с грешните бои върху белия лист. Най-важното, което трябва да знаете, когато се опитвате да учите децата на независимост е, че независимостта на децата няма да мине без вашата независимост. Самите вие трябва да се опитате да се отдръпвате понякога и да оставите децата сами да взимат решения, които вие да подкрепяте и да насърчавате.

Започнете с простите неща:

„Какво искаш да облечеш днес?” вместо „Ауууу, това синьото как ти отива!”
„Сладоледът през зимата е възможно нещо.” Вместо „Ще настине детето, а после цяла седмица хапчета”
„Играта в осем вечерта е възможна – за малко и с любимите мечета” вместо „Трябва да си ляга, да не му развалям режима, който ме съветваха да спазвам”
„Когато има пиш, кажи ми” вместо „Хайде да го оставя да се изпишка, ще сменя памперса, лесно е.”
„Обичам те, мило дете” вместо „Ами аз ако му казвам, че го обичам, дали няма да го приуча и после да не мога да го отуча”

Бъдете много внимателни:

Доверието е крехко нещо. Не давайте напразни надежди и очаквания. Дори веднъж да излъжете, ставате част от „онези”. И малкото, което сте постигнали може да рухне
Бъдете балансирани и не забравяйте, че тези деца не са имали детство и им е много трудно да се приспособят към това, което се случва. Семейната среда и любовта са нещо много непознато за тях. Правилата на домакинството, както и проявата на искрената, семейна емоционалност, дори сърденето, за тях са непознати. Малчуганите ще копират поведението ви и ще се държат като възрастни понякога, за да могат да са близо до вас. Така е било в дома – някои от тях са се грижили за други деца и са били въоръжавани с това, което е било привилегия само на лелите – контрола и властта.
Пазете балансът между контрола, свободата на децата и желанието ви да опознават света. И не забравяйте, че стъпвате върху крехко стъкло, което нееднократно е било чупено и лепено.
Възпитаването в независимост започва от независимостта на тялото на децата – учете ги да обичат тялото си, да го пазят и да му се доверяват. Учете ги да се срамуват, когато са голи, но да си казват, когато са гладни, жадни или им се ходи до тоалетна.

Да си майка или татко на дете, което е расло в оранжерия – под слънчева светлина, но не достатъчна – си е предизвикателство. Гордея се с всеки, който е направил този избор.

Всъщност, да си родител не е лесно. Но е толкова истинско и никога не е както преди.

Това прекрасно писмо дойде на личната ми поща от Александър, който следи рубриката ни “Нашите деца” и познавам лично. Той ми помогна с много съвети, денонощно изслушване, подкрепа, бърсане на сълзи и справяне в тежки ситуации особено в началото на приемничеството ни, когато бурята беше на път да счупи чашата. Пишете ми на: dmilena@abv.bg