На кого ли не му се е случвало, да гледа детето си и да не може да повярва на очите си, че наследникът му се държи толкова ужасно. „Ужасното” е различно според представите и опита на всеки родител. Може да е това детето да налага друго с лопатка по главата, да се въргаля неутешимо в някой магазин или или да си събуе гащите на детската площадка и пр. Вариантите са много, както разнообразни са и реакциите на родителите.

В случаи на подобни, преживявани като крайни от родителите, прояви те обичайно взимат мерки „да вкарат детето в правия път”: някой му се карат, други дълго и настоятелно му обясняват, наказват. Има и  родители, които избират да не акцентират върху постъпката на малкия човек, защото я намират за маловажна или защото смята, че детето само ще коригира в времето.

Решението, което влошава проблема

Понякога предпочетения от родителите подход не помага проблемът с детето им да се разреши и проявите на конкретно нежеланото поведение да се минимизират. В много от случаите причината е, че родителите използват ограничен набор от поведения, които естествено прилягат на характера и темперамента им. Случва се, дори в усилията си да се справят с проблема, всъщност да усилят интензивността му и да го задълбочат. Това става например, когато детето не слуша, а родителите все по-строго го дисциплинират, то пак не слуша, идват още по строги мерки и така „спиралата” се завърта в неблагоприятна посока. Същото може да се получи и когато родителите отстъпват, все повече и повече, в желанието им детето да се държи добре. Контекстът на семейството, в което се случва едното или другото е много важен.

За гъвкавостта и адаптацията

Колкото по-адаптивен е един родител, склонен е да признае, че понякога греши, умее да спре за момент, да опита по различен начин, толкова по-полезен ще е за детето си.

Родителят, който рядко губи връзка с детето си и редовно се стреми да провери какво преживява то. Децата растат и техните нужди и средства за комуникации търпят постоянна промяна. Усвояването на нови умения, естествено е свързано с периоди на неумелост, като тези да ударят друго дете по главата, вместо да каже „не“ или „искам“. Понякога е добре възрастните да си напомним колко е трудно е да научим нещо ново в общуването с другите. Да не губим способност да се поставим на мястото на детето.

Силният афект неминуемо ни „спъва” и по отношение на това да нарушаваме собствените си убеждения и принципи. Да втвърдяваме крайно и рязко границите, които поставяме или така да им отпускаме края, че детето  само не разбира до къде му е позволено да стигне.

Един ядосан и разочарован родител „потъва“ залят от собственото си възмущение и недоумение обикновено действа импулсивно и на момента. Това, според мен, няма как да се избегне напълно. Въпросът е какво още ще изберем да направим.

Няма как де не бъркаме, но осъзнаването на грешките е важно, защото това ни дава шанс да се самокоригираме и да израстваме като родители, през немалкото години, в който сме нужни на децата си.

Така ще дадем добър шанс на „непослушното дете” да порасне здраво и балансирано, а на себе си да възможност да изведем на яве най-доброто от себе си като родители.

*Думите от заглавието са на 4 годишно дете.

Автор: Полина Гиргинова, психологичен консултант в „Сдружение за психично здраве Вега”