Не живейте заради децата си (Не е за хора със слаби нерви!)

Не ме мислете за лоша майка, може да не съм и добра. Но имам опит. И понеже няколко пъти вече ви го споделям, реших и сега. Не е егоизъм, не е и безотговорност …

Просто съвет – не живейте заради децата си.

Не ги обричайте в порочния кръг на задължението.

Когато останах сама с трите си деца, не виждах нищо друго, освен тях, завъртя ме онова ежедневие на пелени, хранене, училище, нямах нищо свое, бяха само те. Бях като онези емоджи-маймунки. Усмихвах се, но …

До момента, в който те вече не тръгнаха сами, буквално и преносно. И тогава изпаднах в онази депресия – на ненужния човек. Те можеха да се справят с нещата, за които преди бях само аз. Те си създадоха занимания, започнаха да изграждат своите малки светове, а моят личен свят беше изчезнал, нямаше го.
И това ме удари, като як шамар.
И се замислих. И много време и борба със себе си ми трябваше да си върна Моето. Не съм спряла да ги обичам, не съм спряла да се грижа за тях, те все още и завинаги ще са най-важните хора в живота ми. Но …

Слушала съм много истории, как хора и семейства се погубват, защото между родителите вече няма връзка, майката е дала всичко, примирила се е. Не се примирявайте! Търсете! И налагайте ограничения и задачи на децата си!

Преди, когато чуех: “Мамо, искам….”, скачах и давах.
Сега казвам: ” Можеш и сам/а”.

И това е най- доброто, което правя – и за тях, и за себе си.

Преди, когато бях на ръба на силите си, намирах нови сили, за да не правят нищо те.

Сега го правим заедно или го възлагам на тях. И знаете ли – те са щастливи. Странно ли звучи?! Пробвайте!
Простичък пример: “Мамо, гладни сме”. Добрееее. Ще ядем, Но! Първо, заедно отиваме да напазаруваме, след това с мен в кухнята и всеки има задача по готвенето.
И никой не е против.
И сме заедно.
И ползите са много.
Учат се на ред в движение, не с онзи тон: “Това се прави ТАКА!”, учат се да готвят, споделяме си, смеем се, пускаме си музика, дори танцуваме, готвейки. И това се превръща от едно рутинно ежедневно задължение в споделено удоволствие.

Второ и много любимо: “Забравих си, донеси ми” или: “Ох, не мога да си намеря нещо, потърси го ти!”, “Защо??? Стани и си го намери, преди да излезеш – помисли!“
И те започват да мислят.

Трето: “Сега ме мързи!”
Моля?!? Мен повече. Оправяй се. Тук идва малко Приказката за неволята.
Като не им го направиш, ще си го направят те!
И ще откриете една затрупана от вас пътечка – на собственото време!!! На това да помислите, че и вие сте хора. Че те са прекрасни и ги обичате, но вие също сте прекрасни и обичате и себе си. Или човека до себе си.
Имате време!!! Да откривате, да преоткривате, да сте щастливи! Защото ако вашето щастие зависи от това да сте вечно в услуга, да чакате поредната “заповед”, се изгубвате. А после сте сърдити, а даже не знаете на кого. И следва онова тежко родителско изказване: “Аз ти дадох всичко, ти си ми длъжен!”

Не, не са ни длъжни. Не им вменявайте вини. Ние сме ги поискали и сме ги създали. Но и ние сме хората, които трябва да им покажат какво е щастие. А то, щастието, започва от нас!

Така че, обичайте ги, говорете с децата, създайте връзка и доверие между вас, но живейте и за себе си. Не забравяйте, че те следват примера, а не думите. Не винаги виждат какво правите, но винаги ще забележат усмивката или сълзите ви. Така че от вас зависи какво ще видят. И ако искате да промените нещо – променете го! Покажете смелостта да бъдете щастливи! Това е най-голямата услуга, която можете да направите за децата си.

Автор: Маринела Георгиева

Вижте още от автора: