Децата ни идват, когато настъпи моментът за това. И макар да си мислим, че това зависи от нас, истината е, че те идват, когато сами решат.
Пристигат в живота ни, без да ни питат. Изненадващо като подранилия сняг или след дългото ни родителско лутане в търсенето на най-подходящия момент.
Някои непоканени и неосъзнати, а други жадувани и мечтани, но еднакво съвършени и чисти.
Как обаче се случва магията да се появят в живота ни точно те – нашите деца и кое ги прави наши? Имаме ли поне една причина да ги смятаме за наши и коя e онази сила, която ни кара самонадеяно и самовлюбено да вярваме, че те изобщо имат нещо общо с нас.
Та, не са ли те съвършено самостоятелни галактики, които съществуват някъде в пространството, без дори да осъзнават, че са следствие от срещата на два също толкова случайни генотипа?
И трябва ли да осъзнават каквото и да е?
Те идват, за да продължат играта. Нашата. Същата, в която като родители винаги губим и не защото сме лоши и непохватни играчи, а защото такива са правилата на тази игра.
Победител e винаги следващият.
***
С идването си, децата ни правят щастливи, завършени, смели, съпричастни, одухотворени, целенасочени, вглъбени, отговорни, обичащи, отричащи, очакващи.
Те идват съвършени по един прост и вероятно поради това, съвършен начин – чисти и бели като листа хартия, върху който се втурваме с необясним ентусиазъм да пишем, рисуваме, творим. От този момент започва бавната ни раздяла с тяхното съвършенство.
Ето защо вероятно колкото са те по-малки, толкова са по-големи надеждите ни за тях.
А всяка надежда е всеотдайната готовност да им даваме. Всичко, което поискат и всичко, което ние решим, че им е нужно. Безрезервно им даряваме усмивките, надеждите, упреците и заплахите – все нашите.
Товарим ги с очаквания.
Разтоварваме се с мъка.
Нищо, че никой не поставя пред нас тази задача и не иска от нас да даваме, ние пак продължаваме. Упорито, а често до глупост, убедени в безпогрешността на стажа си на препатили, раздаваме непоискания от никого наш опит, трупан с годините и споделяме грешки, които всячески искаме да спестим на някой, който вече знае, че е по-добре сам да си строши главата. Най-малко два пъти.
Така сме научени от нашите родители, защото и те са играли същата тази игра, но колко от нас помнят, че също толкова упорито искахме да си трошим главите.
Даването не става насила. Няма как да дадеш, ако някой не ти е поискал – съвет, обич, взаимност, подкрепа, пари, сол.
Ние просто сме ликото в дървесината, по което преминава импулсът на живота, за да се материализира в нов човек. И е глупаво да очакваме заради това някой да е безпределно благодарен.
Децата идват, за да извървят своя собствен път и макар той да тръгва някъде от нашия, няма нищо общо с него. Техният път е онзи, по който всеки поема сам и по който сам носи кръста си. И колкото и да се опитваме да ги предпазваме, поучаваме, назидаваме, те ще го извървят по свой собствен начин. И никой не би могъл да даде насила знанието и опита, с помощта, на които децата ни да се справят безболезнено и вярно с пътя си, защото той не е нашият, грешките ще са други. Опитът е уникален, не – универсален.
В стремежа си да им даваме насила, така се случва, че всъщност им отнемаме насила: възможността да се научат да ходят, да решават, да избират, да грешат, да се тревожат, да обичат, да се завръщат, да се поправят, да бъдат!
И ако наистина не можем да им дадем насила всичко, от което смятаме, че се нуждаят, можем ли да надскочим чудовищното си его и да ги пуснем по пътя сами, без да им отнемаме насила всичко онова, което ние самите не сме позволявали да ни отнемат преди време нашите собствени родители?
Мъдрите родители изминали този път казват: „Опитвайте!“, останалите са категорични: „Глупости!“
Мъдра не съм, но съм склонна да опитам. Не обещавам, че ще мога, но много бих искала.
текст и снимка: Нели Терзиева
