Мунка, малката маймунка

Тича Мунка и трепери,
в миг на палма се намери.
Шари с поглед и пръхти,
врат върти –
ще мъсти!
Но с какво ли?
С длани голи?
Зърна сред листата горе,
че виси кокосов орех.
Ядно лапа завъртя
и замери слона тя.
Па захвърли с всичка сила
орех и към крокодила.
На жирафа каза с яд:
– Ех, че смешльо дълговрат!
Прякор всекиму намира,
с орехи го бомбардира.

Блещи се,
очи върти – ха иди търпи я ти!
Както спеше на дървото,
някой дръпна и ухото.
Кой?
жирафът дългокрак
бе я дебнал в този мрак.
Ужасена се замята,
тупна Мунка на земята.

Тръсна рошава глава
и от болка изрева.
Но с хобот я пипна слона
и преметна я през клона.
Носорогът ядно с рог
блъсна мръсния хълбок.
– Ала-бала! –
папагала,
закълва,
закълва,
неумитата глава
и след Мунка закрещя…
Ох, едва спаси се тя!
Сред бмбуковите клони
плаче,
хълца,
сълзи рони…

Срещнах миналата есен
пощальона – щърка шарен.
Под крилото беше скрил
плик голям с печат от Нил.
Върху лист от бяла свила
пишеше ми крокодила.

Праща снимки – с южен блясък,
с палми,
с пирамиди,
с пясък.
Някой снимал Нил, така че
с нашите колоездачи
в снимката се появил
и самият крокодил.
Помнел срещата ни ланска
с Мунка – рожба африканска.
Пращала ми тя привет
и дори един портрет.
И разказа крокодила
как се изхитрил,
та маймунката насила,
натопил
във Нил.

И ми дава разрешение
Мунките патила,
патила
и теглила
да опиша в заключение.

Мракът джунглите покрива.
Тихо.
Африка заспива.
Стинат жежки ветрове,
лягат птици,
зверове.
Бди като око луната –
кой е буден в тъмнината?
Сънено люлее Нил
дремещия
крокодил.

А наметнал си балтона,
спи, подпрян на кедър, слона.
Сред клонака е заспал
шареният папагал.
Гърбицата не свалила,
хърка морната камила.
Щъркелът заспал е пак
прав на десния си крак.
Костенурката голяма
спи във костена пижама.
И унася сън дълбок
тромавия носорог.

Сивата камилска птица –
скрила в пясъка главица.
И под лунните лъчи
даже ехото мълчи.
А звездите, в златни лодки,
мигат сънени и кротки.
Тъй притихнал е светът –
спят животни,
птици спят.
Само Мунка гурелива
на дървото не заспива.
Страшна жажда я мори!
Как ще чака
до зори?

Щом изгря зората бяла,
Мунка слезе премаляла.
И през храсти
и бодил се дотътри
чак до Нил.
Както беше врат превила,
в миг я сграбчи крокодила.
Начаса повика той
риби люспести безброй.

В сряда те я натопиха
до четвъртък-
миха, триха.
В петък подир обед вече
мътен, кален
Нил потече.
Търкаха я триста пъти,
та затуй се Нил размъти!
Ей я – бодра и измита,
като никога честита.

Реши пухкави коси –
тоалета си гласи…
Пък съседите – какви са,
всеки с лапа я здрависа.
Развълнуваният слон
даже стори и поклон:
– Ти ли беше – я запита –
кална, мръсна, неумита?
– Аз! – отвърна тя едвам
и въздъхна си от срам.
Тъй, с маймунската въздишка
свършва тази малка книжка.
Спирам своя разказ тук
чак до нова вест от юг.