Мунка, малката маймунка

от Николай Зидаров

В Африка, на лов през юни
срещнах всякакви маймуни.
Както в джунглите вървях,
със една се запознах.
Гледам: орехче човърка,
дъвче и през сълзи мърка.
Плаче под едно дърво –
а защо и за какво?

Сред камили светлорунни,
сред чакали и маймуни,
в африканските места
беше най-щастлива тя.
Скиташе в горите стари,
имаше безброй другари.
Ала днес край Нил тъжи –
никой с нея не дружи!

Вред из Африка голяма
няма свои!
свои няма!
Ех, виновна ли е тя,
че беда я сполетя?
Там сред палмите и дюните
я отбягват и маймуните.
Възмутен шебек ръмжи:
– Ноктите си изрежи!
Смее се една камила:
– Откога не си се мила?

Срамота е, срамота –
я изтъркай си врата!
Зебрата й се чумери,
че я гледа,
че я мери,
па и виква най-подир:
– Цялата си в кал и кир!
Траква зъби крокодила:
– Ще завъдиш въшки, мила!
Носорога, еднорога
казва със усмивка строга:
– Аз не мога,
аз не мога
да дружа с такива днес
в тоя лес!

Кротичката антилопа
тихо шепне, с крак и тропа:
– Я не ми гали косите
с лапите си неумити!
А и слона, а и слона,
си смени към нея тона
и като в тръба с хобота
свирна нота подир нота:
– Тра-та-та! Не ме язди!
Козината ти смърди!
Костенурката излиза
в миг от костената риза,
проговаря с глас сърдит:
– Ще те хване дифтерит!
И жирафът, смръщил взори,
като лекар заговори:
– Трябва
ред и чистота
тук
по нашите места!
– Ала-бала!
В кал е спала! – запелтечи папагала.
Ехото – планински телефон,
всичко съобщи
от склон
на склон!

А маймунката все мели:
– Стига врели,
некипели!
Ум не искам. За това
имам собствена глава.
Носорога,
еднорога,
викна гневно: – Пък и спори!
Трябва да и се повтори!
Кипна слона от вълнение:
– Недоразумение!
– Недоразумение!
– Ала-бала –
папагала
закрещя. – Горделивка стана тя!
Със рубашка на черти,
ядно зебрата пръхти:
– От съжителка такава
и леса се замърсява!
Кротката камила рече:
– Щом си мърла, стой далече!
А шебекът, скрит зад храста,
викна: – Ще те хване краста!
Кипна даже костенурката:
– Жалко, че ми няма хурката,
да те почна по ушите,
по ушите,
неумити!
Зарева с юнашка сила
сред реката крокодила:
– Ти опашка
о върбата завържи;
с мида или керемида
кожата си изстържи!
– Чакай! – птицата камилска
викна виком седем пъти:
– Тя, съседе, ще размъти
и водата нилска!
А маймунката ни мръсна
разговора в миг прекъсна:
– Хм! Не искам да ви зная!
Нито с вас пък ще играя!
– Ала-бала! Ала-бала! –
папагала
се засмя
и гората занемя.

Крачи тя и се нервира:
няма мира,
няма мира –
вред неволя я сподиря!
Смее и се от сърце
малко горско езерце.
– Кой се хили? – Мунка викна,
към водата в миг надникна.
Гледа тя и поглед втрещи:
там… маймунка и се блещи –
грозна, чорлава, сърдита,
сред вода, пък неумита!
Изпръхтя нарочно тя
и оная изпръхтя.
Щом пък завъртя език –
другата повтори в миг.
Тропна с крак. Изви глава.
Другата – и тя това.
Кресна Мунка във закана,
па се хвърли: – Ще те хвана!
Ала нещо май я сграбчи,
не маймунка, а арапче.
За крака дори я стисна.
– Ой, загивам! – Мунка писна.
Тегли се, врещи и дращи,
падат късите и гащи.
И спасила се едва,
тя побягва презглава.
А след нея,
а след нея
езерцето пък се смее:
– В мен огледа се, но на,
тя дори не се позна!