– Защо бебетата, ако са момченца ги обличат със синьо,
а ако са момиченца в розово?
– Защото не могат сами.
Няма какво да си кривим душата. Истина е, че съществуват стереотипи, като този, че момченцата се обличат в синьо, а момиченцата в розово. Разбира се, има родители, които не следват това правило и обличат децата си в жълто, зелено, оранжево, момиченцата и в синьо, а момченцата и в червено, без това да ги притеснява. Дали бебето е момче или момиче е една от основните отличителни черти на новопоявилия се малък индивид, която го характеризира. Прекалено рано е, за да знаем нещо кой знае какво друго за него или нея. Затова винаги се вълнуваме – още докато е в утробата, да разберем дали е момче или момиче, а след като се роди, веднага започваме да се вглеждаме в него, за да открием на кого прилича. Вероятно правим това интуитивно, за да го почувстваме по-познато.
Какво обаче е решила канадската двойка Дейвид Стокер и Кати Уитерикт, когато се ражда третото им дете? С цел бебето им да има свобода на избора и да не бъде затрупвано нито със синята, нито с розовата гама на всякакви подаръци от близки и приятели, те решават да не съобщават пола му. За тях е важно, че то трябва да има възможност само да се определи, без социална намеса.
Всичко започва като на шега. „Ей, какво ще стане, ако не съобщим пола?”. След това Дейвид намира книга в училищната библиотека наречена „X: Впечатляваща история за едно дете”. Книгата е публикувана през 1978 г. и се разказва за отглеждането на нито-момче, нито-момиче, а на X. Историята има щастлив край в случая. Малкият или малката X – който/ която обичал/а да играе футбол и да плете кошници – се изправил/а лице в лице с присмеха, но доказал/а, че X е най-добре приспособяващото се дете, което някога е изучавано от безпристрастен екип от експерти. (Чудесно, но само опитът ми да се изразя родово правилно в последното изречение ме накара да се замисля колко интересен ще е преводът на тази книга на български език – или на друг език, в който съществува „род”).
Дейвид и Кати кръщават бебето Сторм (Буря) и изпращат имейл до близките и приятелите си, в който пише: “Решихме да не споделяме пола на бебето – като знак на уважение към неговата свобода и право на избор…”. Следва абсолютно мълчание от страна на всеки получил мейла. Разбираемо, но не и за родителите, които смятат, че ако искаш да опознаеш някой наистина, не е редно първо да се интересуваш какво има между краката му. От друга страна – какво друго може да попиташ за едно бебе, което сега се появява на света – дали обича боб с наденица или дали Достоевски е любимият му автор?
Единствените хора, които знаят пола на детето са неговите братя – Джаз (5г.) и Кио (2г.), родителите и присъстващите на раждането. Бабите и дядовците подкрепят избора на родителите бебето им да е „безполово”, докато самото то не реши какво да е (?!), но не изпитват особено удоволствие да говорят за това пред приятели и колеги. Те се притесняват, че родителите излагат децата си на риск да изглеждат особняци и да бъдат тормозени. Според приятелите им пък, родителите налагат собствените си политически и идеологически виждания на едно новородено. Дейвид и Кати смятат, че полът е нещо, което сега се налага на децата от социалната структура на обществото, а според тях той трябва да е въпрос на личен избор.
