Моля, озаптете си детето!
В магазин, в заведение, в градския транспорт … Попадна ли на кое да е обществено място всъщност, ако съм в компанията на малкия щурак, вече знам, че главоболието ми е в кърпа вързано.
В един идеален свят нямаше да се налага да мъкнем малчуганите с нас на места, където още след първите пет минути им доскучава, а опитите да се развлекат неизбежно завършват я със звън на строшено стъкло, я с хрущене на разсипана захар… Чувала съм всъщност, че имало и деца, които послушно държат майка си за ръка, тихо и кротко вървят/ седят до нея и изобщо, се държат като едни образцови, възпитани ангелчета. Да де, чувала съм, ама аз и за Йети и чудовището от Лох Нес съм чувала, и честно казано, за последните съм по-склонна да вярвам, че съществуват. Или може би децата просто порастват? Дали пък не идва момент, когато онова дяволче на рамото им, същото, което все ги насъсква “Търчи! Троши! Врещи!”, не се пенсионира по заслуги? Дето имаше една приказка – а дано, ама надали.
Е, моят калпазанин е на три и малко. И очевидно това “малко” не е достатъчно, за да му дойде акълът в главата. Едно средностатистическо пазаруване с него неизбежно включва: оживена дискусия защо не ни е нужна количка, завършваща с компромисния вариант – кошница на колелца; скоростно преследване между рафтовете със стоки, при което въпросната кошница жизнерадостно бумти и трещи зад него, а от нея хвърчат покупки във всички посоки; връщане на поне 5 неща, които си е харесал на случаен принцип (говоря за продукти от типа на олио, крем за ръце и връзка целина); дежурния рев за лакомство, ако се заинатя и откажа да му купя…
И естествено, всичко трябва да се опипа, помирише и провери дали дрънка, а по възможност (тоест, ако имам неблагоразумието да гледам в другата посока), и какво е на вкус. Лошото е, че като взема малко по-агресивно да въдворявам ред, все ще се намери някоя свадлива касиерка да се възмути: “Ама не може ли малко по-тихо?!” Ами може… Как предпочитате да оставим всичко на тръгване, надолу с главата или нагоре с краката?
Пък ако сме в по-голям магазин или не дай си боже, хипермаркет, следва задължителното изгубване, напълно умишлено; друго си е да крещиш бодро “Мамооо, къде сиии?”, и мама да те чуе през девет стелажа на десетия. В началото тези изпълнения се посрещаха с крясъци, че и пошляпване от моя страна, обаче вече отдавна престанах да се впечатлявам… Като ми го доведе охраната или някой случаен доброжелател, удрям една извинителна усмивка, подавам ръка на блудния син и си продължаваме. Е, честичко ставам обект на хорския гняв (“Ама как може да го оставяте така, беше излязъл отвънка!”), обаче като съм с малката в количката и точно ми е дошъл редът на касата, какво да направя? На каишка ли да го водя?
В заведенията ситуацията е твърде подобна. Първите пет минути се върти като шило на стола и си чака яденето, като не пропуска да се разхленчи колко бил гладен. После вниманието му внезапно бива привлечено от нещо си, гладът моменталически се забравя и малкият изследовател хуква на експедиция из ресторанта. Иди го гони после по тераси, под маси, че и в кухнята… А откакто и сестра му проходи, ако решим с таткото да вечеряме навън, взимаме най-малко двама-трима приятели за подкрепление и се храним на смени – едните го играят пъдари, докато другите хапват надве-натри и така. А нашите злояди зверчета прекарват над чиниите към десет минути сборно за цялата вечер, и то не над собствените си, естествено – предимно над тая с пържените картофи.
А ако се случи да е лято, и да сме някъде извън София, каквито сме каръци, винаги се оказваме в двор с поне две-три котки. И почва едно хранене, мамене, гонене, “мац-пис-пис”-кане… да ти е драго да го гледаш. Освен ако не си на мястото на бедните четириноги, които само си мислят, че под оная маса в ъгъла или зад оня, бодливия храст, е най-тайното скривалище на света. За едно тригодишно с парче краставица в ръка, решило точно сега и точно това да ти сервира за обяд, на глава не се излиза. Повярвайте ми, знам – като не вържат котките, е наш ред да бъдем нагостени… с каквито огризки е преценил, че днес не си струва да дояжда сам.
Във всеки случай, има една съществена разлика между магазините, от една страна, и кръчмите, пицариите и кафенетата от друга. (В баш ресторанти с децата не сме ходили, не сме чак такива наглеци все пак.) Та, повечето посетители, че и персонал по заведенията, се оказват доста по-толерантни от пазаруващите – сигурно защото не бързат да се приберат, преди да им е почнал сериалът или да им се е разтопил сладоледът – и не се е случвало да ни гонят заради смущаване на обществения ред. Поне досега. Обаче нещо май взехме да предпочитаме храна за вкъщи…
То пак добре, че и супермаркетите масово не предлагат дистанционно пазаруване и безплатна доставка по домовете, че съвсем ще се превърнем в отшелници!
Автор: Десислава Сивилова
22,245 преглеждания
