Има два вида майки. Добре де, има поне две хиляди и два, но в случая ме интересуват двата противоположни края на скалата „майчинска загриженост“.
Нека ги наречем „майката-орлица“ и „майката-безхаберница“.
Майката-орлица вечно се тревожи за отрочето си. Всяка нощ става поне по два пъти, за да провери дали случайно не е подало някое пръстче изпод трите си юргана. По цял ден пък търчи след него по детската площадка и нито за миг не го изпуска от поглед, а ако е по-малко, не изпуска и ръката/качулката му от здравата си хватка – че иначе току-виж паднало и си обелило носа. Естествено, не пропуска и през пет минути да избърше старателно ръцете и играчките му с дезинфектант или поне с мокра кърпичка, сакън да не се завъди някоя бактерия. А застудее ли, през ден го води при педиатъра, че то в детската градина е страшно – все ще се намери някой да кихне, да се закашля, да вдигне температура и да зарази нейното безценно съкровище.
Както навярно вече сте се досетили, аз далеч не съм от майките-орлици. И всъщност доста често си навличам недоумението и дори възмущението им, когато се засечем в някоя градинка. Защото поведението ми в техните очи представлява, ако не престъпна небрежност, то най-малкото недопустимо безхаберие (оттам и името). Аз, изглежда, съм напълно лишена от майчински инстинкт, и тежко и горко на бедните ми дечица.
Ето през лятото, например, моите калпазани редовно решават, че обувките им пречат, и ги зарязват някъде. „Ама как може да ги оставяте боси, ами ако има стъкла, ще се порежат!“ незабавно ме скастря някой от съседната пейка, или ако не се намери кой да го каже, по цъкането и клатенето на глави си личи, че си го мислят. „А вие как ще успеете да ги убедите да не ги събуят пак, дори да им ги нахлузя обратно?“, отвръщам с усмивка, на глас или на ум, според ситуацията. Същото е и с шапките, били те зимни или летни, които дъщеря ми упорито сваля и захвърля, ако я улуча в настроение. И за всеобщ потрес на бабите пред блока, излизаме без шапка въпреки жаркото слънце или сковаващия мраз.
Всъщност, въпросът със сковаващия мраз е твърде спорен. За майките-орлици това изглежда е всяка температура под двайсет градуса. При което се навличат дебелите якета, нахлупват се шапки и качулки и се вадят покривалата за колички. Ако пък не дай си боже настане сибирски студ – иначе казано, под десет градуса – се измъкват и шаловете и ръкавиците, грейките и чорапогащите, и изобщо се излиза с детето само при крайна нужда до магазинчето в съседния блок. Все пак, със здравето шега не бива.
Само че по моите скромни наблюдения, изнежените, навлечени или в по-лошия случай затворени вкъщи дечица, боледуват далеч по-често. Явно и вирусите обичат у дома на топло, лепват се за мама и тати в метрото или в работата, и оттам поразяват наред.
Така че бегом навън да градим имунитет!
Най-стряскаща обаче си остава склонността ми да пускам малката да търчи и да се катери навсякъде сам-самичка. „Ама нали ще падне и ще се пребие!“ Е да, пада, честичко даже. И после става и продължава, в повечето случаи без гък да каже. Още откакто навърши годинка, преодолява стълбичките на пързалките като истински алпинист, хвърчи надолу и после самичка си вика „Б’авооо!“ Аз наблюдавам отстрани и ѝ пляскам, а на другите майки наоколо само дето не им побеляват косите. Вярно, цялата е в синини от честите близки срещи я с паркета у нас, я с разнообразни настилки, ръбове, играчки. Но юнак без рана не може, не е ли така?
И естествено, като всеки малък любопитко пипа и лапа всичко наред. Колко пясък, пръст и листа сме изяли! Е, дебна за бъркалки, фасове и други отпадъци, които за жалост изобилстват по детските площадки, но иначе тя сама знае, че камъни, стотинки и подобни не стават за ядене, но често се изкушава да си ги посмуче – и после ги плюе, без нужда от външна намеса.
Такова едно насърчаване на самостоятелността обаче има един безспорен „минус“ – децата растат доста мърляви, разпасани, шумни, с две думи, диви и щастливи.
Но няма страшно, и с това се свиква.
Текст: Десислава Сивилова
